RSS

Monthly Archives: ноември 2012

Препоръчано: Български психар

Книгата „Български психар“ на Андрей Велков 100% е най-стойностното българско издание за края на годината. Ако историята бъде филмирана, тя би притежавала най-доброто от „Под прикритие“ и от „Шменти-капели“, като дори би оставила и двете истории далеч зад себе си.

Можете да я купите от всяка нормална книжарница (предполагам, че от повечето клошарски книгопродавници също).

Можете да прочетете тук част от първата глава на книгата. Не съм сигурен, че тя е най-подходящата за зарибявка на читателите, но така е решил автора, предполагам. Ще направя единствено уточнението, че книгата НЕ Е спомени за казармата на автора и уводната част по-скоро изгражда правилен образ за героя, а не представлява фон за цялото действие.

— В казармата — отговори Швейк тържествено и гордо, — господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.
— На мене ми се струва, че сте симулант! — изрева другият лекар на Швейк.
— Аз, господа — бранеше се Швейк, — не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!
„Приключенията на добрия войник Швейк” Ярослав Хашек

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб Родино бдим” и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение и ходенето наперено не се получава много сполучливо.
От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас издържан в тоналност „селски бек” :
– Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.
Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе :
– Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.
Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите” винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил милитъри сталински барок и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац”, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се доколкото умеем и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. Личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.
Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващите година и половина е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на Българска армия.
Захабените и позагубили черния си цвят кубинките ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, тамън ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата се чувствам все едно са ни претопили – вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарвали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената” на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20-30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашия командир на взвод – Лейтенант Едикойси и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва – сложи двайсетина непознати пича в една стая и гледай купона.
След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо наречено „Стационара” и там с нас докторчета правят процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките – автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и тн. Оставяме си играчките, слава богу не трябва да ги мъкнем с нас и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.
Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т. нар. Спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина”, „ред”, „скатака”, „еба” и „майките”. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 мин да се оправим и да лягаме.
Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. От някъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже сме обаче леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време хваща един слабичък пич до него :
– Кво става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.
Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мекайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.
– Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?
Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.
– Ей, кирко, ей са ш’те омаем. Мноо си отворен да те заеба. Ей са шти ибъ…. – и посяга със супер предсказуемо ляво кроше към мен. Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари да не си мислиш, че си станал нинджа бе?
Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения – от пълно неразбиране, през леко възхищение до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега”. Аз не се сдържам и им казвам:
– Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си. – което те и правят.

После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина”, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая си мисля кое ще ми е по-тъпо – когато ми се наложи да се „разбирам” с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал” на отворена врата деба.
Излизам от кенефите и се включвам към групичка симаптяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно.
Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по-малко тишината се нарушава от въздишки, сподавени звуци от плач и всякави депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанмент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.
На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик : „Станииииииииииии за физзарядка” и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания – маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и тн. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в някакъв периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат техен ритъм и след 17:30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. И те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.
Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам фактът, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главна полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и имат способност да работят в екип. Но както се е хакнала и милата ни родина, така се е хакнали и нейната бойна мощ. Лигльовците си остават лигльовци, путьовците – путьовци, а шапкарите централно ги боли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издържливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави”. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетва, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.
Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален” – това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.
– Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо бе оборотен, ама саштиибемпичкаталелина…. – и после ме нападат от няколко страни.
Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиуджицу. Това не е лоша комбинация ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиуджицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители” са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръшам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. Лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото :
– Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? – селянинът започва да кима и мучи доколкото му позволва хватката ми – Искам пълно мълчание по случая. Не ме занимавай повече. – пак мучене – Сега заспиваш, парцал.
Стисвам по-силно и след петнадесет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой страшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
– Ей, еййй, кво ми сяааш, новобранец, кво глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл – заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
Аз му помагам малко:
– Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко са се объркали.
Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
– И прецених, че тази вечер повече няма да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
Младшето стои паралзиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05”. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал „ Има ли смисал, като няма знъчение”.
След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници. По принцип това със старите и новобранците не е лоша система за приучаване на младите към йерархия, но аз своята дан съм я дал в доджото. Освен това и е малко прецакан механизъм, защото няма достатъчно свестни лидери, които да дават пример. Някакви хаясковци и калитковци си мислят, че защото са влезли по-рано във войската, могат да си си избият комплексчетата върху новодошлите. Тъпото е, че в повечето моменти им връзва, защото системата ги защитава. Аз съм на мнение, че в една йерархична среда, човек трябва да си извоюва позиция със собствени усилия и качества. Уви, това рядко се случва, където и да е, но пък и въобще нямам намерение да давам на някакви путьовци да ме действат тук.
Всичко се слива в еднообразни и дълги, скучни дни. Поопознавам някои от момчетата, някои стават. Единствено ми е интересно, когато ходим да стреляме. Това е истинско. Не ни дават обаче повече от десет патрона. Криза. Преподават ни някакво подобие на армейско бойно изкуство – казва се СРБ (система за ръкопашен бой). Нашият взводен си опитва да ни учи на него, но явно е виждал удари само на картинка. С удоволствие ми прехвърля частта с преподаването на тази система за ръкопашен бой и аз показвам някой и друг пиниз на момчетата от взвода. В учебника по СРБ има доста тарикатски техники с шанцовия инструмент, които ми изглеждат доста приложими. Шанцов инструмент е военното име на малка лопатка, която е част от играчките ни и която ни карат да си носим закачена над гъза. Карат ни доста да тичаме, но това за мен не е проблем. Всяка сутрин преди тичах по 5-6 километра. За някои пичове обаче това е ад. Припадат, повръщат и като цяло са забавна, но жалка гледка.
Главно маршируваме обаче. Явно клетвата е много важно нещо. Добре, че е топла зима, иначе щеше да е прекалено да трамбоваме плаца ако бяхме някой летен набор и трябваше да джиткаме в жегите. Маршируваме и маршируваме като откачени. Пеем и военни песни. Чувствам се като в тъп виц. Липсва ми, че не мога да слушам музика. Има някакви малоумни радиоточки и свирят странни радиа. Дават ни да гледаме телевизия, но аз не съм по тази част. Чета някави руски военни учебници, които са всъщност яки, като се изключат пропагандните части.
След 40 дни идва клетвата. На мен ми изглежда, че са минали някъде към пет, шест години. Казармата има свойството да разтегля времето като локум. Колкото повече си вътре, толкова по-бавно се точи. Тържествено маршируваме до близкия град, преминаваме комично през центъра и се заклеваме, целувайки бойното знаме. Публиката се състои от родителите ни, които са дошли да ни приберат и няколко местни пияници, които нямат какво друго да правят.
Трите дни на отпуската минават доста безпаметно и свръхкратко. Хубавото е, че се прибирам в подделението с петдесетина грама коз и всеки ден започвам да пуша по няколко джойнта. Това помага малко да се разкара убийствената скука и безмислените глупости, които ни карат да правим. После се оказва, че половината пичове пафкат и козът естествено свършва за норматив. Понякога ни пускат в т.нар. гарнизон с преспиване или двоен гарнизон с преспиване, което значи, че петък излиташ към вкъщи и се прибираш събота или неделя. Не е зле, но не се случва всеки уикенд. През другото време ни занимават с тичане и глупости. Дават ни да стреляме повече, което ми харесва. Ставам доста добър с „Калашника”, който се оказва една страшно хитра машина. Имам навика през повечето си свободно време да чета и измитам цялата библиотека в класното. Някой страшен пич е оставил няколко томчета на братя Стругацки скрити между учебниците и техните книги буквално ми пръсват мозъка.
С моя селтак се засичаме често, но той се прави, че не ме вижда. Мълвата за случката явно обаче се е разпространила сред старите войници и понякога усещам доста враждебни погледи. До 17:30 няма много шансове за проблеми, поради голямата концентрация на фуражки, но после тук-там има слепи петна и аз съм убеден, че ще има поне още едно нападение. Този път го правят по-добре от предишния. Правят ми засада, когато излизам от кенефите на ротата една вечер към втория месец. Мятат ми някакво одеало върху главата и започва сериозен бой. Аз съм се свил на земята, но шутовете идват отвсякъде. Пазя си главата и леко дръпвам одеалото, за да мога да виждам. Вкопчвам се в една кубинка и повалям собственика й. Използвам момента да изпълзя настрани и да стана, защото иначе съм довиждане до десетина секунди и то ако имам късмет. Един бързак ме нацелва с дясна тупаница тип „балтия” и аз пак падам. Превъртам се през глава назад и се изправям. Разтърсвам глава и леко ми се прояснява. Пичовете този път са четирима, явно същите от преди с подкрепление. Подкреплението е класическа бабанка. Метър и деветдесет и нещо и над сто и двайсет килца. Подсмихва ми се.
– Ти сигура си мислил, че шти се размине, мръсно софианче, ама сааа шти стопим лагерите от мангер. Он е мой човек, а ти си ебан новобранец и требе да знаеш дека ти е местото.
Тръгва към мен. Аз съм кинта и седемдесет и под осемдесет кила. С такъв сладур ще ми е малко тегаво да се справя особено като е с компания. Това е и причината да му плесна една яка храчка в очите и в следвашия момент да му набия един шут в ташаците. После докато се чуди дали да припадне или да повърне, го хващам за голямата селска тиква и се правя на кълвач. Бам, бам – два пъти забивам чело в носа му докато го държа за слонските уши. После му вкарвам едно много класическо тцуки в брадичката. Проектирам цялата сила в една точка като цел не ми е брадата, а тила на свинята. Пада като отсечен. Това се случва някъде за три секунди и другата част от бандата на отмъстителите още не е помръднала. Този път ги запуквам много технично и по боксьорски, без да им говоря нищо. И аз изяждам няколко тупаника, това е неизбежно в един бой, но механично им чупя каските с класически комбинации – ляв прав – десен прав, ляв прав, ляв прав – дясно кроше. Отнякъде се появяват старшини и започват да ни разтървават. Нямат много работа, защото прави сме останали само аз и моят човек.
Страшно много ме болят бъбреците и гърба. Шляканите копеленца ме наритаха много табиетлийски. Вие ми се свят и ме водят в стационара. Там някакъв стар войник цъка и се прави на компетентен. Аз му се усмихвам с разбита уста, въпреки болката :
– Трябва да видиш другите.
Внасят ги след мен. Бабанката е най-зле. Лицето му прилича на пихития и е целия в кръв. Не знае къде се намира. И другите трима са с глави-скафандър. Пак се ухилвам и им казвам :
– Пичове. Две на нула за мен, а? – после отпускам глава на възглавницата. Екшънът е свършил. Бабанката и единият отворко отиват в градската болница, а селчо с другото тъпо копеле печелят петдневна почивка в ареста. Доста ме боли, но ми е и смешно.
На следващия ден ме водят при шефа на ВКРтата (военно контра разузнаване). Пичът е с мустаци и има умен, неприятно мръснишки поглед. Влизам, козирувам по устав, но той не ми обръща внимание известно време. Стоя прав до вратата и зяпам стаята. Смърди на евтини цигари, а мебелите са доста занемарени. Подполковникът седи зад масивно дървено бюро и чете някаква зелена, картонена папка. Пали цигара и се втренчва в мен. Това продължава доста дълго. Аз не отмествам поглед.
– Иванов. Отличен успех в училище. Езикова гимназия с английски. Спортист. Доста приятели. Общителен, интелигентен, има лидерски качества и изразена индивидуалност. Намалено поведение за бой в училище. – пали цигара – Иванов, явно си умен младеж, ама това вчера си е малко прекалено. Едното момче е буквално със сменена физиономия – счупени нос и челюст. Какво ще те правим теб сега?
– Съвсем не знам, г-н подполковник – продължавам да го гледам в очите – вчера се отбранявах. Те ме нападнаха и бяха повече. Това си е законна отбрана, пише го в наказателния кодекс…….
– Млък, аз сега ще ти кажа какво ще направим с теб, боецо – прекъсва ме той усмихнато, но очите му продължават да гледат гадно – няма сега да има последствия за теб, арести, дисципи, а ще се разберем нещо. Ти ще ми пишеш докладчета, рапортчета някой нещо ако сгафи, а аз теб ще те оставя тук на служба на топло и ще излизаш всяка събота и неделя.
Фуражката ми се усмихва мазно и си дръпва от фаса преди да го загаси в препълнения пепелник. Стаята изглежда сюреалистично с този стелещ се плътен цигарен дим. Пичът ми предлага да стана уше и срещу това ще ми осигури някакъв относителен комфорт в армейския живот. Чист бизнес – отпуски срещу достойнство. Аз се изпъвам и отговарям по устав, показвайки му обаче, че не се хващам на блъфа:
– Г-н подполковник, разрешете да доложа, че това няма как да се случи.
Пичът само присвива очи и пали нов фас. Грам не мисли за здравето си.
– Иванов, аз с добро ти предлагам да бъдеш полезен, но щом искаш да си отворко, бъди. Второ такова предложение няма да има. Ще те изстрелям на най-забитата застава и няма да видиш отпуск, новобранец отворен.
– Тъй вярно, г-н подполковник. Обичам чистия въздух, разрешете да доложа.
– Напусни! – фуражката спира да ми обръша внимание и хвърля папаката ми върху някакъв куп в далечния край на бюрото.
– Разрешете да напусна – казвам аз по устав, той махва с ръка и аз съответно напускам. Хоп, май току-що се уредих с доста дълъг престой на някоя от хижите, стопанисване от Гранични войски.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на ноември 22, 2012 in Книги