RSS

Monthly Archives: март 2014

Полет 370

Boeing_77740 минути след полунощ на 8 март 2014 г. полет 370 на Малайзийските авиолинии излита от международното летище в Куала Лумпур и се отправя към китайската столица Пекин. Разстоянието, което трябва да прелети, е 4400 км. Около 50 минути след излитането, машината, Боинг 777, осъществява последен контакт с наземния контрол, след което внезапно спира да отговаря на повикванията и изчезва от радарите. На борда се намират 12 членове на екипажа и 227 пътници.

Красимир Стоев, служител в центъра за въздушен контрол – София:

Разбира се, разбрахме за изчезналия самолет още на 8 март. Казаха го по новините. И в интернет прочетохме. … Не, нямаше някакво напрежение сред пътниците. Всички полети се обслужваха нормално. Хората говореха, но то е нормално. Нямаше отказали се да пътуват пасажери. … Е да – веднага се засили охраната. Както си е по правилника. То какво да си помисли човек? Разбира се, всички говореха, че е тероризъм, най-вероятно. Че е отвлечен самолета. Но, пак казвам, нямаше нищо извънредно при нас. Нито на 8 март, нито в последвалите дни. А след това, когато се проточи търсенето, вече и не се говореше специално. Даже се майтапеха някои хора. Както винаги – всяко чудо за три дни, нали? Даже имаше след това случай друг, в Англия имаше повреден двигател на самолет. Не успя да излети. И за него се говореше. … Ами минаха три седмици – никаква следа не намираха от този самолет от Малайзия. Говорехме си с колегите, естествено, всеки ден следяхме как го търсят. Общо взето, всички бяхме на мнение, че се е разбил в океана някъде. То какво друго можеше да е станало? … Да, странно беше, че не могат да го намерят повече от 20 дни. Никаква истинска следа, нищо. Майтапехме се, че е станало като в сериала „Изгубени“. Точно същата история, нали? …

Обстановката на 29 март вечерта беше спокойна. Имаше разкъсана облачност над София, но никакви проблеми с обслужването на полетите. Нямаше закъснения с излитащи полети. В 22:00 кацна полета от Москва. В 22:10 ч. от Мюнхен – на Луфтханза. И последните два за деня бяха в 22:55 ч. – от Барселона и от Виена. … Имаше излитащ полет, да. В 23:00 за морето. Варна и Бургас, да. … Помня, разбира се. Часът беше 22:50. Кулата поддържаше непрекъсната връзка с двата пристигащи полета. Полет 985 за Варна беше на позиция за излитане.

9 минути преди 23 ч. на радарите се появи нерегистриран полет. Движеше се от изток и се намираше над Варна. Вече беше навлязъл в нашето въздушно пространство. Веднага получихме сигнал и от центъра в Букурещ. И там са го засекли в същия момент … Ами знаеше се, да. Не беше чартър. Не беше и някакъв малък частен самолет. Беше голяма машина – Бойнг.

Капитан Иван Николов – летец-изтребител от състава на трета авиационна база Граф Игнатиево:

Минути преди 23:00 ч. на 29 март в Трета авиационна база Граф Игнатиево прозвуча сигнал за тревога. Съобщиха ни, че въздушното пространство на страната е нарушено – нерегистриран полет се движи от Варна в посока София. Наземният контрол отправил команда до полета да се идентифицира и да следва разпоредбите, които ще му бъдат дадени, но радиовръзката на нарушителите мълчала. Излетяхме аз и кап. Георгиев. Два МиГ-29 трябваше да съпроводим нарушителите и да ги принудим да кацнат на летището в Горна Оряховица. Знаехме, че става дума за Бойнг – полетът, обаче, не беше редовен и пилотите мълчаха, не бяха осъществили контакт с контрола. Казаха ни, че редовния полет от София за Варна е задържан на Враждебна. … Донякъде бяхме притеснени, да. Ситуацията беше далеч от нормалната. Нямаше никаква причина полета да не отговаря на въздушния контрол. Но имаше нещо далеч по-обезпокоително. Преди да го пресрещнем, вече бяхме разбрали, че Бойнга се е появил внезапно на радарите – чак когато се намирал над Варна. Нито цивилните, нито нашите бяха разбрали, че нещо се приближава към въздушното ни пространство чак до момента, в който самолета можеше вече да се е разбил някъде във Варна. Въздушният контрол в Букурещ, с който София работи координирано, са засекли полета в същия момент.

Аз водех, кап. Георгиев беше зад мен. Пресрещнахме нарушителя. Съобщихме им, че ще бъдат съпроводени от двата изтребителя от състава на българските Военновъздушни сили до летището в Горна Оряховица, където ще кацнат и ще бъдат посрещнати от служители на „Гранична полиция“. Изискахме легитимация. Както знаете, не получихме отговор. Кап. Георгиев зае позиция пред носа на нарушителите и им подаде сигнал да следват машината му. Аз заех позицията зад опашката. Радиовръзката на нарушителите мълчеше при всичките ни опити да осъществим контакт. Водещият МиГ показа на Бойнга, че трябва да намали височината и да заходи наляво. Нарушителите не се подчиниха на командата и не промениха курса си. Следвахме устава. Съобщих на нарушителите, че ако не следват командите, срещу тях ще бъде използвана сила. Кап. Георгиев възстанови позиция пред носа на Бойнга и повтори командата – слезте 500 метра надолу и заходете наляво. Не последва реакция. Отправих ново предупреждение, че ако не се подчинят ще бъдат свалени. За трети път повторихме командата, след което вторият МиГ премина на позиция зад опашката – под мен. Съобщихме на контрола, че нарушителите не отговарят на радиовръзката и отказват да се подчинят на командите. Поисках разрешение да свалим целта. … Разбира се, как мислите? Самолетът беше с пуснати светлини, вътре светеше – как можеше да се чувстваме? Знаехме, че в него, може би, пътуват стотици пасажери. … Командата беше да изчакаме и да притиснем нарушителя. Кап. Георгиев зае отново позицията на носа, аз се залепих за опашката им. Повторихме командата два пъти. Спокойствието им беше невероятно. Бях сигурен, че самолета е отвлечен от терористи – нямаше никаква друга причина за такова поведение. И, въпреки това, не можех да си обясня какво си представят. Беше ясно, че няма да стигнат до целта си, която и да беше тя – щяхме да ги свалим преди да достигнат голям град. …

Аз докладвах на контрола – бял корпус с две хоризонтални линии – червена върху синя. Знакът на опашката беше CE – също червено и синьо. Бойнг 777. Това, което беше най-странното – по целия корпус имаше много, много засъхнала кал. На някоко места се виждаха ясно петна от ръжда – особено под лявото крило. Машината не изглеждаше като нещо, което би получило разрешение да превозва хора дори в Третия свят. Представих си, че е стоял изоставен години без да бъде ползван и поддържан. Не знам точно – помислих си, че може терористите да са го откраднали преди години и да са чакали да го използват сега. Надявах се, че ако е така, то в него поне няма пасажери. Не исках да си представя, че ще сваля самолет пълен с пътници. … Така е – мислех си тези неща, но знаех, че самолета не е бил откраднат преди години. Всъщност, и двамата с Георгиев знаехме точно кога е бил откраднат самолета – преди три седмици. Върху белия корпус, макар и зацапан с кал, ясно се виждаше надписа – със сини букви, от лявата страна, пишеше Малайзия. До надписа беше поставено знамето им… Докладвах на контрола, че наближаваме Горна Оряховица и съпровождаме полет 370 от Куала Лумпур за Пекин.

***********************************************

Наближаваше 23:30 ч. Бяхме заели позиция около пистата, на която трябваше да бъде приземен малайзийския самолет. На летището беше настъпил пълен хаос. Бяха евакуирани посрещачите, чакащи в сградата на летището, и по-голямата част от персонала, но все още течеше евакуацията на пътниците от редовния полет за Варна. В момента, по-голямата част от тях, просто чакаха натъпкани в автобус на пистата. Не всички бяха изведени от самолета. За капак на всичко, двата пристигащи самолета трябваше да бъдат отклонени за летището в Пловдив, но в създалата се суматоха, пристигащият от Виена екипаж беше започнал маневри за кацане в София и също беше приземен тук. Извеждането на пасажерите от него беше още по-объркано и мудно. Поне полетът от Барселона успя да промени курса си навреме, да се издигне достатъчно бързо и да се отправи към Пловдив.

Съставът ни беше от 15 човека, имахме и трима снайперисти, които що-годе щяха да покриват по-голямата част от периметъра след кацането на самолета. Имаше доста служители на Министерството, но им беше издадена категорична забрана да влизат в периметъра. Преди няколко минути блокираха ръкава на пистата, на която трябваше да кацне обекта и се оттеглиха отново извън зоната. Обстановката беше повече от напрегната – всички стояхме мълчаливи и гледахме предавателя в ръцете на командира – излъчваше на честотата на военните и чувахме опитите на двата изтребителя да установят контакт с капитана на нарушителите. Преди десетина минути изглеждаше, че ситуацията ще се развие далеч от София и без наше участие. Съпровожданият самолет отказваше да отговори на повикванията и не следваше командите, които МиГ-овете му даваха. Момчетата ни си разменяха реплики – „Ще го свалят“, казваше някой. „Ще го свалят, много ясно. Да го чакат да кацне на НДК ли искаш?“, подмяташе друг. Нервен смях от някои от групата. Жорката и Калин си говореха тихо. Обсъждаха какво може да се е случило със самолета през изминалите три седмици. Бяха ни съобщили, че на борда е имало 227 пътника и 12 души екипаж. Дали все още хората бяха в самолета?

Разговорите прекъснаха щом от предавателя се чу гласа на капитана на единия от двата изтребителя:

– Земя, говори Сокол 1. Летим на височина 7200 метра. Отминахме Горна Оряховица. Нарушителят отказва да се подчини на командите да заходи за кацане. Заемаме позиция зад опашката му. Готови сме да свалим нарушителя. Командване, разрешете да открием огън по целта!

Всички разговори бяха спрели. Петнадесет човека бяхме притаили дъх и гледахме като хипнотизирани предавателя. Мълчанието сякаш се проточи минути.

– Сокол 1, тук главното командване. Имате разрешение да свалите целта. Открийте огън незабавно!

– Разбрано, земя! Целта е прихваната.

Поех дълбоко дъх. Огледах останалите момчета. Някои бяха затворили очи. Жоро беше захапал долната си устна и гледаше напрегнато в предавателя. В далечния край някой отмести назад каската си. Всички чакахме, а тишината в радиостанцията проточваше всяка секунда до безкрай. Всеки си представяше какво става в момента в небето на запад от Горна Оряховица. Дали ракетата е освободена, дали в момента самолета лети, горящ към земята. И най-важното – кой се намира в него.

Предавателят изпращя. Ръката ми инстинктивно се стегна. Ново изпращяване. Сигналът беше много лош – шум, свистене и силна микрофония. Това не беше сигнала от МиГ-овете. И тогава чухме гласа – измежду цялото смущение, все пак всички ясно разбрахме думите, казани на английски: „Говори капитана на полет 370! В беда сме! Позволете да кацнем на международното летище София! Превозваме 227 пътника. В беда сме! Позволете да кацнем в София! Намираме се в беда!“.

И сигналът прекъсна. Внезапно, както беше започнал. На пистата се възцари гробна тишина. Всички стояхме със широко отворени очи и зяпнали усти. „Боже, Господи!“, тихо каза някой. Иван бавно вдигна ръка към челото си и се прекръсти. Някои от другите момчета го видяха и също се прекръстиха. Всички мълчахме. Поне десет секунди никой не наруши тишината. Предавателят също мълчеше. Първият, който проговори, беше капитана на изтребителя Сокол 1. Повярвайте ми, дори тогава, докато бях в шок, се възхитих на способността на този летец да възвърне самообладанието си и да говори толкова твърдо.

– Полет 370, говори кап. Николов! Моля, докладвайте ситуацията на борда! Какво се случва на борда ви? Полет 370, моля променете курса и следвайте машината, която ще заеме позиция пред носа ви – заходете за кацане на летище Горна Оряховица! Капитане, потвърдете, че сте получили командата! Край!

Всички чакаха. Отговор от другя самолет не дойде. Изтребителят отново зае позиция пред носа на Бойнга и му даде команда да промени курса си. Курсът не беше променен.

След това избухна хаоса. Всички започнаха да се надвикват в ефира и около нас. МиГ-овете искаха инструкции от земята, докато се опитваха да осъществят отново връзка със самолета. От базата им не знаеха какво да кажат. Заповедта да открият огън по обекта беше отменена. В нашите слушалки избухна взрив от гласове. Водеха се ожесточени спорове. Някои, макар и малцина, смятаха, че Бойнга трябва да бъде свален веднага. Други се изказаха за това да бъде съпроводен до София и да му се позволи да кацне. Повечето, обаче, просто бяха объркани и не знаеха как да постъпят. В 23: 20 ч. с нас се свърза началството и ни даде нареждане, в случай че самолета кацне на летището в София и екипажа откаже да сътрудничи, да сме готови за щурм на машината. В 23:25 ч. се свърза министъра и заповяда в никакъв случай да не влизаме в самолета. Именно в разговора с него, беше съобщено на Командира, че е взето решение самолета да бъде ескортиран до летището в София. Планът, по който се действаше, беше че в случай на отказ да се заходи за кацане на летището, машината ще бъде свалена в полята пред столицата. Разбира се, никой не беше уверен доколко това би могло да се изпълни успешно. Пред нас имаше още повече неизвестни. Не знаехме какво се случва на борда. Нямахме разработен план как да проникнем там, нито знаехме броя на евентуалния враг вътре. Да не говорим, че ако ставаше дума за терористичен акт, терористите явно разполагаха с близо 250 заложници, а самата машина може да е натъпкана с експлозиви.

И аз, също като останалите, разсъждавах какво може да се случва на борда. Капитанът не беше споменал изрично, че полета е отвлечен. Разбира се, това нищо не означаваше. Представих си, че може на борда да има зараза и изтръпнах при мисълта, че може да се наложи да се качим на него. За да е пълна анархията, само няколко минути след като ни беше съобщено, че не трябва да влизаме в самолета при никакви обстоятелства, лично Министъра се обади повторно за да отмени категоричността на забраната и да ни каже, че е нужно просто да изчакаме и да сме готови за конкретни заповеди. Никой не знаеше кой би бил достатъчно компетентен, че да даде каквато и да е заповед в този случай.

В 23:32 ч. видяхме самолетите. Един изтребител водеше, зад него голямата машина, а на опашката й – втория МиГ. Знаехме от предавателя, че през цялото време обекта е държан на прицел, с готовност да бъде унищожен на секундата. Имаше сигнали, че ситуацията се развива добре. Бойнгът намаляваше височина и не се отклоняваше от очаквания курс. Всички бяхме напрегнати максимално. Всеки хвърляше по един поглед към града, към светлините на по-високите сгради, имайки едно на ум. Настъпи момента на истината. Или поне първият такъв – самолетът трябваше да заходи за кацане. Сокол 1 съобщи, че при всяко отклонение от идеалната траектория, нарушителя ще бъде свален. Никой не знаеше дали предупреждението изобщо е достигнало до командването на Бойнга.

Полет 370 от Куала Лумпур кацна на летище София на 29 март в 23:35 ч. Кацането беше изпълнено по учебник – без никакви нарушения на очакваната траектория. Самолетът спря близо до нас – в отдалечения край на пистата. Маневрите спряха. Двигателите изгаснаха. Бойнгът стоеше пред нас. Светлините на борда светеха и всички бяхме готови за развръзката на тази неочаквана мистерия. Бяхме заели позициите си. Имахме радиовръзка със снайперистите. Поредната изненада ни беше съобщена именно от тях – „Пилотската кабина е празна.“ Учудихме се, естествено, но допуснахме, че ако машината е отвлечена, терористите няма да рискуват да бъдат разстреляни в кабината от нашите снайперисти. Командирът направи няколко крачки към самолета с мегафон в ръка: „Говори кап. Стойчев – Специализиран отряд за борба с тероризма! Моля, отворете вратите, но не напускайте машината! Повтарям – не напускайте машината!“. Нищо не се случи. Всички бяхме готови, визьорите ни бяха свалени, предпазителите на автоматите – вдигнати. Командата беше повторена отново. След като нищо не се случи, получихме заповед да напреднем към обекта. Разделени на две групи, започнахме да се придвижваме. Чувството беше зловещо – идеята, че след секунди може да ни взривят всичките беше надвиснала над главата ни. Стигнахме до машината. Командирът отново нареди да се отворят вратите.

И те се отвориха.

Всички дула се насочиха към тях. Не се виждаше никой. По мегафона беше наредено на пилота да излезе на вратата с вдигнати ръце, но никой не се появи дори след третото повторение. Своевременно беше докарана стълба. По радиостанцията се проведе кратко съвещание и се реши, че влизаме. Двете групи щурмувахме едновременно през двата входа. Аз бях трети в групата към опашката. Калин водеше. Видях го как влиза в корпуса и изчезва от погледа ми. Продължих да се катеря, като бях готов във всяка секунда да чуя изстрели. Първите наши бяха влезли и откъм носа. Беше тихо. Ненормално тихо – защо нямаше викове, как така 200 човека стоят тихи в момент, в който на борда им нахълтват тежко въоръжени бойци. И най-вече – защо никой от нашите не казва нищо? Без викове „Чисто!“, без „Лягай на пода!“ – нищо подобно.

Връхлетях на борда с вдигнато за бой оръжие. И спрях. Момчетата пред мен стояха между седалките и дулата на автоматите им сочеха надолу. Аз също свалих моето оръжие. Зад мен влязоха останалите. В другия край на пътеката стояха колегите ни и гледаха към нас. Капитанът явно успя да възстанови концентрацията си пръв. „Пилотската кабина!“, извика и дръпна най близките до него момчета. Видях ги как влизат през отворената врата на пилотската кабина и никак не се учудих, когато чух два гласа да викат едновременно „Чисто!“.

Останалите бавно излизахме от транса. Тръгнахме към предната част на салона. Оглеждах наоколо – по всички седалки имаше дрехи – горнища на анцузи, шапки, якета. На някои места бяха оставени таблети, видях два лаптопа. Книги, вестници поставени в мрежичките пред седалките. От дясната ми страна, на най-близката седалка, имаше оставена преносимата игра на Сони. От нея се носеше музика. Погледнах екранчето – спортен автомобил беше спрял на средата на писта. Съперниците бяха финиширали отдавна, но хронометъра продължаваше да отчита времето от старта на състезателя. Играта беше започната преди 55 минути. Продължихме да вървим между седалките – седалки, в които нямаше нито един пасажер. Момчетата започнаха да говорят. „Какво е това? Къде са всички?“, чуваше се наоколо.

На друга седалка беше оставен iPhone. Загледах се в него. Знаех, че най-вероятно ще ме накажат, но, струваше ми се, че в такава ситуация можеше да се намери обяснение и на това ми поведение. Та кой изобщо можеше да претендира, че постъпва разумно или по правилата в такава ситуация. Току що с очите си бяхме видели как каца самолет без екипаж. Вдигнах телефона и натиснах бутончето. Екранът светна. Виждах последното изпратено съобщение на собственика.

„Мамо, летим над океана. Много ме е страх! Самолетът е в беда!“

Съобщението беше изпратено в 1:40 ч. на 8 март.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на март 30, 2014 in Разни

 

Етикети: , , , , , ,

Изображение

Солун

Солун

 
Вашият коментар

Posted by на март 23, 2014 in Разни

 

Етикети: , , ,