RSS

Граница

31 Ян

BorderРежи! Не спирай! Темпо, темпо! – гласът на офицера гърмеше над ръмженето на верижните триони.

          Дървета падаха едно през друго, а линията от мъже във военни униформи, които ги режеха, чезнеше в далечината. Между първите дървета и бодливата тел имаше празен коридор широк около 40 метра. До един от стълбовете на телената ограда стояха двама мъже – по-възрастен, облечен в униформа на МВР и с уморен вид, а другият – едър здравеняк във военен камуфлаж. Военният гледаше безизразно работата на дървосекачите и не даваше вид, че изливащия се от небето порой му създава някакво неудобство.

Лейтенант, наистина не искам да проявявам неуважение или излишна формалност, но сигурен ли сте, че всичко това е необходимо? – полицаят говореше унило, сякаш разбираше, че усилието му е напразно. – Хората ми са уморени и без това. От няколко месеца режимите са непосилни – служителите спят по 5-6 часа между 24-часови дежурства. Дори кучетата изнемогват вече. Заставите са необорудвани, съставите не са обезпечени материално. И изведнъж пристигате и настоявате за удвояване на патрулите в сектора. Разбирате ли, че това означава целият ми наличен състав да е на дежурство денонощно и без почивка.

Комисар Иванов, служителите ви ще получат предвиденото в закона възнаграждение за полагане на извънреден труд. Освен това, до вечерта ще пристигнат под ваше командване допълнителни сили от състава на МВР от Бургас, Ямбол и Хасково. – военният говореше спокойно, но с тона си показваше, че очаква от събеседника си да прекрати възраженията. – Освен това, разширяваме коридора между гората и заграждението и инсталираме прожекторни лампи по цялата дължина на оградата. Вярвам, че ще се справите успешно с поставената задача.

Да, лейтенант. – на Иванов не му остана друго освен да се примири с положението, в което го поставят военните и той се замисли как ще съобщи на подчинените си, че ги очакват денонощни патрули под проливния дъжд за неопределено време.

            Беше го яд на военните. От месеци искаше помощ от армията за охрана на границата от нелегални емигранти, а политиците в София само се препираха и обясняваха как това не е работа на военните. И сега, без предупреждение, изсипаха на главата му няколкостотин военни, които от три дни изсичаха гората, прекарваха кабели за прожектори, доизграждаха оградата и инсталираха датчици за движение. И цялата тази трескава работа беше поверена на висш офицер от военното разузнаване. Комисар Иванов беше недоволен, че след месеци на неглижиране, изненадващо, му поставяха надзирател, но повече се ядосваше на факта, че никой не го информира защо е цялата истерия и какво точно очакват да се случи в района му. Първоначално беше решил, че правителството се опитва да демонстрира желание и ентусазъм в справянето с проблема с нелегалното преминаване на границата, но три дни след пристигането на армията, единствените новини, които излизаха по медиите бяха за пристигащите подкрепления на полицията и нито дума, че военните вече помагат в строежа на оградата.

Военният се беше отдалечил по пътя за да посрещне приближаващата военна техника. Комисар Иванов дръпна козирката на шапката си още по-ниско, защото проливния дъжд се набиваше в очите му дори под нея, и се загледа в приближаващите машини. По разкаляния чакъл се придвижваха 15 бронетранспортьора „Командо Селект“, а зад тях колоната продължаваше с обикновени военни камиони.

По дяволите! Какво мислят да правят тия? – Иванов изруга тихо, и тръгна след лейтенанта към първия от бронетранспортьорите, които бяха спрели, достигайки разузнавача.

            Полицаят знаеше, че армията не разполага с толкова модерни американски машини. Този модел е произведен 2013 г. и поръчката за закупуването им би била топ новина за всички медии. Повече от очевидно беше, че случващото се на границата надхвърля рамките на обикновена превенция срещу преминаващи емигранти.

От първия бронетранспортьор слязоха двама военни. Иванов присви очи със съмнение, когато забеляза, че автоматът „Калашников“ на по-младия войник е снабден с подцевен гранатомет ГП-25. Разпозна по-възрастния – бригаден генерал Георги Нинов. Чувството на раздразнение, че е пренебрегнат и неосведомен за реално случващото се, беше подтиснато от рязко и силно главоболие. Осъзна кой пристига с бронетранспортьорите и чувството, че му предстои да участва в нещо особено неприятно и опасно, завладя съзнанието му още преди новодошлия да ги поздрави.

Комисар Иванов, радвам се, че ви намирам в добро здраве. Позволете да се представя, бригаден генерал Георги Нинов – командир на 68-ма бригада на Българската армия.

Зная кой сте, генерале – отговори Иванов. – Може ли да попитам какво се случва в поверения ми район и какво правят специалните сили на армията на българо-турската граница? Да не се готви нападение срещу Турция, за което някой да е пропуснал да ме уведоми?

Чудесно е, че чувството ви за хумор не е пострадало от лошите метеорологични условия, комисар Иванов – военният придоби строг вид, показвайки, че не му допадат демонстрациите на недоволство от страна на полицайския началник. – Задачите, които стоят пред „Специалните сили“ са извършването на специално разузнаване, контратероризъм, военно подпомагане, бойно търсене и спасяване, воденето на партизанска и антипартизанска война. Оперативните цели на настоящата операция на 68-ма бригада не са от компетенцията на служители на Вътрешното министерство. Благодаря ви!

            Генералът демонстративно се обърна и продължи разговора с военния разузнавач. На Иванов му се искаше да попита кой точно се нуждае от бойно търсене или бойно спасяване, но предпочете да премълчи. Стана ясно, че силите им ще се отправят към Малко Търново и ще се разгърнат по протежението на българо-турската граница в района, в който оградата все още не беше изградена и който беше най-труден за опазване – изцяло гориста местност в сърцето на Странджа планина. Новодошлите военни щяха да продължат пътя си веднага, а заетите с подготовката на крайграничната ограда щяха също да се отправят на изток преди настъпването на вечерта. Преди да тръгне обратно към машината си, генералът се обърна отново към Иванов.

Комисар, упълномощен съм да ви предам новите заповеди, по които трябва да изпълнявате служебните си задължения по охрана на границата. От тази нощ, до отмяна на заповедта, всяко лице, което опита да премине българо-турската граница извън територията на установен КПП, да бъде неутрализирано на мястото, на което бъде забелязано. Сведете до знанието на служителите си, че по всеки обект, който премине зелената граница и влезе на територията на страната, трябва да се открива стрелба без предупреждение.

            Иванов остана като втрещен от чутото и му трябваха няколко секунди за да успее да събере мислите си и да направи опит да отговори на наглото поведение на военния.

Генерале, длъжен съм да ви напомня, че оперативните цели пред служителите на МВР са извън компетенцията на Министерство на отбраната. Заповеди мога да приемам и изпълнявам единствено от началниците си във Вътрешно!

Ще ги получите. – генералът не изглеждаше трогнат от язвителния коментар на Иванов. Кимна на двамата си събеседници и се отправи към машината под изсипващия се над гората дъжд.

            Още преди колоната да тръгне, до комисаря се приближи един от инспекторите. Носеше картонена папка, опитвайки неуспешно да я прикрие от дъжда.

Заповеди от Главния секретар, г-н комисар! – полицаят подаде папката на Иванов.

            Комисарят взе омекналата папка в ръцете си и вдигна поглед към раздвижилата се колона бронетранспортьори. Почувства се глупаво. Разтри очи под ниската козирка и с натежало сърце разгърна папката.

+++

Отминалата нощ беше тежка. Дъждът продължаваше да вали безспирно, а получените заповеди опънаха нервите на всички патрули. Повечето от момчетата никога не бяха участвали в реална престрелка, а едва 3-4 от тях бяха убивали човек по време на акция. Иванов се чудеше колко от тях биха могли да стрелят по невъоръжен човек ако се наложи. Вярно е, че опитите за преминаване на границата в района бяха силно намалели след изграждането на оградата, но напрежението бе завладяло всички. Малко преди полунощ комисар Иванов се беше върнал в Лесово, но не успяваше да отклони мислите си от това какво се случва в района му и след една бърза късна вечеря се отправи обратно с джипа към границата.

Прекара цялата нощ в автомобила и лично посрещна всички нощни патрули за сутрешната оперативка. Бяха се случили два леки инцидента, но без последствия. Малко преди 3 часа един от патрулите забелязал движение оттатък оградата на няколко километра източно от Лесово. Нервите на момчето явно били опънати и той възпроизвел изстрел, въпреки че сам посочва в доклада си, че силуета, който е видял е бил животински.

Минути след 3 часа, още по на изток, до Боялъшка река, друг патрул докладва, че патрулното куче започнало да лае и да отстъпва от оградата. Това се сторило необичайно на патрула и той приготвил служебното си оръжие за стрелба. Служителят опитвал да поведе кучето напред, но животното отказвало. След минута, кучето спряло да лае, започнало да скимти и да отстъпва заднишком. Служителят не виждал движение, но подал сигнал по радиостанцията, че кучето усеща присъствие и заел позиция за стрелба. Съседните патрули докладват, че по време на получаване на сигнала, техните кучета също лаели усилено в тази посока, въпреки че се намирали на повече от километър от мястото. Служителят посочва, че прекарал около минута в готовност за стрелба, без да забележи никакво движение отвъд оградата. Изведнъж, голямо животно, най-вероятно мечка, ударило оградата на разстояние около 40 метра източно от позицията на патрула. Съоръжението се разтресло силно, но животното веднага избягало в посока юг. Служителят подава информация по радиостанцията, че това е било животно, и след това продължава обхода без повече инциденти.

Малко след 6 ч. сутринта лейтенантът от военното разузнаване се свърза по телефона с Иванов за да получи информация за инциденти по време на нощния патрул. Комисарят му каза за двете дребни произшествия и остана силно озадачен, когато военният пожела да научи всички подробности, а накрая нареди двамата полицаи да останат на разположение за подробен разпит по-късно през деня. Още преди 8 ч. пристигнаха трима военни, които се срещнаха със служителите на Иванов и проведоха с тях подробен разпит. Комисарят също присъства на двете срещи с надеждата, че ще разбере нещо повече за това какво търсят от армията, но военните не му дадоха никаква информация, а двете момчета просто повториха това, което вече бяха описали в докладите си. Тримата „гости“ бяха особено настоятелни във въпросите си към първия патрул, който беше стрелял, като многократно настояваха да им отговори дали смята, че е уцелил животното и как точно е изглеждало то. Момчето всеки път отговаряше, че не вярва, че изстрела е бил точен, защото разстоянието не е било прекалено малко, а и животното е избягало много бързо. Твърдеше, че е приличало на голям глиган или на малка мечка, но не е съвсем сигурен, защото никога не е виждал нито глиган, нито мечка на живо. Иванов смяташе, че момчето не споделя и факта, че в онзи момент е било доста уплашено за да забележи как точно изглежда животното. Двете срещи продължиха малко повече от час, след което военните си тръгнаха обратно на изток, а Иванов най-накрая пое към Лесово за да се опита да поспи няколко часа.

+++

 

Събуди го почукване по вратата. Отвори очи и погледна към прозореца. Беше трудно да се определи кое време е, при положение, че дъждовните облаци бяха закрили цялото небе и от сутрин до вечер всичко изглеждаше мрачно и затъмнено. Но, да не повярваш, дъждът най-сетне беше спрял и на Иванов му се струваше почти невероятно, че не чува досадното барабанене на капките. Изправи се, обу панталона и обувките си и отвори вратата. На прага стоеше един от служителите му, също разпределен в тази къща:

Комисар Иванов, бригаден генерал Нинов е тук. Иска да се види с Вас. Чака Ви в трапезарията.

            Иванов благодари и затвори вратата. След вчерашната среща с командващия „Специалните сили“ не изгаряше да се виждат отново, но същевременно любопитството му се беше събудило и усещаше, че тази среща най-вероятно ще му даде някакъв повод да го задоволи. Погледна часовника си – 13:30 ч. Беше спал два часа. Не се чувстваше уморен, но и не знаеше кога отново ще има възможност да затвори очи. Комисарят облече горнището си и се запъти към приземния етаж.

Завари генерала с огромна чаша чай в ръце, зачетен в международните новини на някакъв ежедневник.

Генерале, не очаквах да ви видя тук. – Иванов кимна на военния, като се стараеше да не издава неприязънта си към него, без да бъде провокиран.

Здравейте, комисар Иванов. Прощавайте, че Ви събудих, но се надявах да получа консултация от Вас. – Нинов постави чашата чай на масата и погледна към домакина си.

            Иванов изпита известно злорадство от думите на генерала. Спомни си как се беше отнесъл с него вчера и си представи евентуалните проблеми, които може да е срещнал след срещата им военния. Единственото предположение, което можеше да направи е, че военните имат нужда от опита на Иванов за най-често използваните пътеки от нелегалните емигранти. Комисарят служеше тук вече осми месец и знанията му за местността надхвърляха ползата от всяка карта, с която разполагаха новодошлите.

Разбира се. С радост бих Ви помогнал ако е по силите ми. – Иванов се настани на креслото срещу събеседника си. – За какво става въпрос?

            Военният постави пръста си върху една от снимките във вестника.

Какво смятате за това? – попита той полицая. Снимката беше към статия, описваща унищожаването на останките на град Ниневия от терористите от Ислямска държава. Репортерът обясняваше, че Ниневия е била столицата на древна Асирия, намираща се днес в Ирак. Според вестника, унищожаването на останките е огромно престъпление срещу световното историческо наследство.

Със сигурност извършеното е ужасяващо, – замислено отбеляза Иванов. – но нима цялата акция на границата има общо с Ислямска държава? Очаква се преминаването на терористи на българска територия, така ли?

            Изведнъж на Иванов му се стори, че целия пъзел се нарежда и дори се ядоса на себе си, че не се беше сетил за толкова очевидно решение на „загадката“, която сам беше сътворил. Очевидно от военното разузнаване имаха информация за терористи, които ще опитат да влязат в Европа през България. Може би цяла група терористи – все пак едва ли биха мобилизирали стотици военни и дори 68-ма бригада за един-двама членове на радикалните ислямисти. Изпълни го задоволство, че най-сетне е разбрал какво се случва, но едно ъгълче на съзнанието му продължаваше да го гъделичка с недоверие – цялата операция на военните беше прекалено мащабна. Звеното за борба с тероризма беше към МВР. Би трябвало баретите да са тук. Бойците от 68-ма бригада бяха служили в Ирак и Афганистан. Те бяха подготвени за активна война с терористични отряди. Нима съществуваше опасност въоръжена бойна група да е преминала през цяла Турция и да се готви за атака на българска територия? Звучеше повече от абсурдно…

Генералът заговори:

Провеждащата се в момента съвместна операция на Министерство на отбраната и МВР има общо с Ислямска държава. Но не очакваме просто преминаването на терористи от ИД на наша територия. Българското военно разузнаване разполага с категорични сведения, че членове на ИД се готвят да внесат в страната предмети от стратегическо значение за България и нейните съюзници. Предмети, които са били открити при унищожаването на Ниневия. – той отново потупа с пръст по снимката. – Целта на операцията е да се попречи на опитите за внасяне на тези предмети на територията на страната и ликвидирането на свързаните с ИД лица. Вчера разположихме силите си по протежение на зелената граница. Идвам тук с искане да ме придружите и да ми покажете местата, през които е най-вероятно да преминат оперативно интересните лица.

            Иванов се усмихна мислено на това, че е познал целта на посещението.

Искате да Ви покажа местата, по които е най-лесно да преминат нелегалните?

Не. – генералът затвори вестника. – Искам да ми покажете местата, по които е най-трудно да преминат. От там ще минат нашите хора. И там ще ги чака 68-ма бригада.

            Комисарят наклони глава с учудване. Замисли се за секунди и каза:

Добре. Да тръгваме тогава. Хубаво поне, че проклетият дъжд най-сетне спря.

            Двамата напуснаха къщата, качиха се в джипа, с който беше пристигнал Нинов и потеглиха на юг. Още преди да напуснат Лесово, едри капки дъжд забарабаниха по капака.

+++

Движеха се на изток, по разширения от военните коридор, чак до края на оградата. Там беше оставена и колоната от бронетранспортьори и камиони, с която беше пристигнал генерала вчера. Напред пътят продължаваше тесен и неравен, но все пак проходим за джипа, с който се движеха. Иванов забеляза, че от самия край на оградата, започваше линия от войници с извадени автомати, загледани на юг. Замисли се как ли изглежда цялата тази история на турците и как няма никакъв отговор на струпването на толкова военна техника и персонал на граничната линия. Попита генерала.

Снощи, когато твоето момче е стреляло, имало ли е реакция от турска страна? – Нинов го погледна изпод фуражката си.

            Иванов поклати глава.

Ако турски патрул стреля, какво е поведението по устав на наш граничар? – Иванов продължаваше да мълчи. Осъзнаваше, че има нещо странно и изчакваше да разбере от генерала какво се случва. – Иванов, тази нощ турците се изтеглиха на няколко километра от границата. Ако бях отишъл до заставата им, можех да се изпикая на нея, след което да изпиша първите две глави от „Под игото“ на стената и никой нямаше да се покаже от нея. Иванов, нашите „партньори“ от Турция знаят, че ще се направи опит за влизане в България. И те правят всичко възможно да не попречат на обектите да атакуват границата ни на мястото, което сметнат за най-подходящо.

            Иванов мълчеше и мислеше. Отново го обземаше яд. Не му допадаше, че всичко изглежда като някаква висша политика, в която той е просто случайно попаднала пионка, която няма никаква власт и, по тази причина, никой не си прави труда да бъде до край откровен с него. Уж имаха нужда от помощта му, но генералът упорито му подхвърляше само трохи от цялата информация, колкото да не изглежда, че полицията свири последна цигулка в хора.

В крайна сметка достигнаха целта си – намираха се югоизточно от Малко Търново и Иванов си даде сметка, че вече се намира по-близо до морето, отколкото до Лесово. Вече се смрачаваше и мисълта, че ще трябва да се връща по същия път по тъмно го потискаше. Докато се движеха, беше обяснил на генерала всички места, които го интересуваха, но той държеше лично да огледат една конкретна позиция под Малко Търново. Мястото беше неудобно и за защита и за преминаване. Плътна гора, без открити пространства, с много чупки на планината. Накъдето и да погледнеш, погледът ти е блокиран и имаш видимост над твърде малка част от околността. Два каменисти ръта се издигат на определена височина, но дори от върха им нямаш кой знае каква видимост, заради плътната корона на дърветата. Особено нощем, ако нарушител успее да премине незабелязано браздата на самата граница и навлезе между дърветата, работата на преследвачите му би се усложнила доста.

Разбира се, военните бяха разположили датчици за движение, овчарски кучета опъваха каишите си, а на не един пост Иванов беше видял инфрачервени очила за нощно виждане да висят на вратовете на патрулите. Трудно беше да си представи човек как някой може да се промъкне през такава многобройна и подготвена охрана, пък било то и в този труден за контролиране терен. Освен това войниците бяха добре екипирани и снабдени с храна и вода. Иванов не вярваше, че бегълците може да са кой знае колко добре снабдени, а и трябваше да се оправят в условията на ужасен дъжд на напълно непозната територия.

Иванов обясни подробно на генерала и на двама от неговите офицери особеностите на местността. Даде им предложения къде да разположат постове, като изтъкна, че на двете каменисти възвишения задължително трябва да сложат снайперисти и прожектори. Беше видял, че част от бойците от 68-ма не са въоръжени с автомати, а със снайперски пушки „Драгунов“. Не се учуди, когато единият от офицерите разпореди на двама снайперисти да се запътят към едната височина, но не успя да скрие изненадата си, когато видя след тях няколко момчета да влачат една тежка картечница и сандък с муниции за лека противотанкова гранатохвъргачка.

Какво правите бе, хора? – не издържа Иванов. – С танк ли очаквате да влязат тия сириици? Да не се окаже, че имат и артилерия и бомбандировачи!?

Генералът си позволи лека усмивка. Явно му допадаше да гледа как любопитството и напрежението гризат Иванов.

Комисар Иванов, Вие сте служил в армията. Би трябвало да знаете, че РПГ-7 може да се използва не само срещу бронирана техника, но и за унищожаване на живата сила на противника. – Иванов само изсумтя недоволно. – Между другото, виждам че става късно, а Ви очаква доста път обратно до Лесово. Освен това, повече от очевидно е, че имате желание да разберете същността на настоящата операция. Комисар, ако желаете, може да звъннете на заместника си и да му възложите командването на нощния патрул. Имам чувството, че тази нощ при тях ще е доста спокойно. За нас ще е чест да останете при нас и да ни помогнете в защитата на границата. Същото чувство ми подсказва, че каквото има да се случва, ще се случи предстоящата нощ именно в тази уютна местност, която Вие така добре познавате.

            Иванов задържа продължително поглед върху генерала, след което разтегна устните си в усмивка. Най-после въпросите му щяха да получат отговор, а той щеше да се завърне там където се чувства най-добре – на първата линия на събитията. Посегна към телефона си.

Щом комисар Иванов проведе разговора си, погрижете се да получи оръжие, – обърна се Нинов към офицерите си. – доколкото ми е известно знае как да работи с „Драгунов“.

+++

Дъждът удряше по клоните на дърветата като куршуми. Пороят не само, че не беше спирал, но дори се засили с падането на нощта. Облаците плътно покриваха небето и до гората не достигаше светлината на луната и звездите. Всичко тънеше в мрак и единственото, което се чуваше, беше изливането на потоците от дъждовна вода. Иванов знаеше, че в района са монтирани мощни прожектори, но те чакаха загасени сигнал за включване. Комисарят и войника до него бяха покрити с непромукаемо покривало, което прикриваше и главите им. Това му спестяваше поне неудобството да подгизне целия – сега ръцете му бяха сухи и държеше оръжието сигурно. Винтовката също беше суха под покривало и само черната цев лъщеше открита пред очите му.

Лежаха под дърво с дебел дънер, на сравнително висока позиция. В ляво, посока изток, през деня се виждаше сравнително надалеч, но в момента успяваше да различи единствено дърветата на няколко десетки крачки разстояние. Пред тях и в дясно, посока запад, планината беше стръмна, образуваше нещо като гънка, от едната страна на която се намираха те, а от другата едното от каменистите възвишения. Да се промъкваш в стръмната гънка би било, донякъде удобно, тъй като тя създаваше естествени „слепи петна“ за стрелците от двете високи позиции, но и доста трудно начинание, заради стръмния терен и ограниченото поле за движение – едно подхлъзване в неподходящ момент може да те остави на показ пред вражеските погледи, а и тясното пространство може да се окаже своеобразен капан ако от високите позиции започнат да те обстрелват хаотично, знаейки че си там. Иванов се сети за тежката картечница и си представи колко би било неприятно да се намираш в стръмния улей, докато от високото те обсипват с куршуми. Комисарят се чувстваше по-уязвим отляво, но знаеше, че за да достигнат до тяхната позиция от тази посока, нарушителите трябва да са преминали незабелязано през множество по-предни постове. Вниманието му беше съсредоточено върху стръмнината в дясно.

Не съм хващал винтовка от казармата. – каза Иванов на войника до него. Знаеше, че не е нужно, но въпреки това говореше тихо.

Колко години? – попита мъжа. Беше значително по-млад от Иванов.

Повече от 30. – Иванов се почувства стар и изпита съмнение дали изобщо би успял да уцели движеща се цел при тези условия. По дяволите, не беше сигурен дали изобщо ще види нарушителите преди останалите да са свършили цялата работа. Напомни си, че най-вероятно нелегалните изобщо няма да минат през техния район. Може всичко да се разиграе на километри разстояние от тях. Дори на десетки километри. Но нещо го караше да чувства увереност, че атаката ще се случи тук. Думите на генерала. Той беше сигурен, че ще атакуват на най-трудното място, там където би трябвало да ги очакват най-малко. Иванов не можеше да си отговори само как нарушителите биха знаели с такава точност кое точно е най-трудното място. – Бил ли си на мисия? – попита мъжа до себе си.

2009 г. в Кабул – разузнавателният взвод. Участие в патрули, участвал съм в престрелки с талибаните. Едно потвърдено убийство.

Какво мислиш за сегашните цели – Иванов вече няколко часа разсъждаваше върху предоставената му от офицерите на Нинов информация – двама мъже и една жена. Сами, пеша. С какво може да са толкова опасни, че да им устройваме такова посрещане? Не ви ли казаха подробности на планировките?

Никой нищо не казва, комисар. Три лица, които трябва да се обезвредят на място. Показваха ни снимка на един от мъжете – все едно някой ще го познае в тази тъмница. А и все едно има значение как изглежда. Заповедите са ясни – стреляй по всичко, което мърда.

            Чуха се стъпки и измежду дърветата се показа силуета на друг войник. В дясната си ръка, с дуло към земята, носеше автомат, а в лявата държеше бинокъл за нощно виждане.

Как е момчета? Висок ли е бойния дух? – поздрави ги с кисела усмивка и приклекна до тях.

Чудно сме си тук, Бухал – отговори мъжа до Иванов – малко слъчневи бани правим. Само ако може да ни донесеш малко крем на следващото ти кръгче, че съвсем изгоряхме вече.

Нищо ви няма на вас, увили сте се като пеленачета – Бухала подритна с кубинката си края на покривалото на Иванов. Явно не разпознаваше, че пред него е началник от МВР. – Мен ме питайте какво ми е, като на всеки две крачки затъвам до коленете в тая помия. Ако имаме малко късмет онези вампири ще се удавят преди да минат браздата, да ги вземат чумавите…

            Бухала клекна до двамата снайперисти и вдигна бинокъла.

Генерал Нинов каза, че имат нещо общо с унищожаването на някакъв древен град в Ирак. Може би пренасят контрабанда, големи археологически ценности, – изказа разсъжденията си Иванов.

            Войникът до него кимна към Бухала и каза:

Ето ти го Бухала. Той е специалист по тези неща. А, Бухал? Защо не кажеш на комисаря за твоята теза?

            Бухалът свали бинокъла и погледна към Иванов.

Никаква теза, глупако. Аз съм бил по онези земи, виждал съм с очите си за какво става въпрос.

И за какво става въпрос? – Иванов чувстваше едновременно любопитство, но и зараждащо се съмнение, че му предстои да чуе някаква войнишка фантазия или преувеличение.

Духове, приятел, вещици, вампири, джинове.

            Иванов поклати глава. Дори не му идваше на ум какво да отговори на това. Беше очаквал, че поне ужасното време би избило от главата на тези момчета желанието за тъпи шеги. Но явно животът, изпълнен с опасности, ги беше накарал да претръпнат и, докато Иванов изпитваше нервна тръпка за предстоящото залавяне на нарушителите, останалите просто чакаха да им мине патрула, майтапейки се и правейки се на интересни.

Виж, приятел, – Бухала беше наклонил главата си, сякаш се учудваше, че Иванов не посреща думите му с интерес. – ти какво си мислиш? Че ще вдигнат „Специалните сили“ за да хванат контрабандисти на камъни? Или, че тия машини новите ще паднат от небето? Да си чул да сме купували бронетранспортьори последните месеци? А да си чул „Специалните сили“ да гонят гладни араби по чукарите на Странджа преди? Бил съм в Ирак и съм виждал разни неща с очите си. Имам приятели там и те ми казват. Казвам ви, ония изроди са намерили нещо в Ниневия. Нещо, което никой не е знаел, че е там и не е трябвало да намира.

            Комисар Иванов се обърна към снайпериста до него. Предполагаше, че Бухала не е луд и затова се изнервяше от явната подигравка. Другият мъж сви рамене.

Какво? И ти ли смяташ, че тези тримата ще пренесят магически пръчки или кристални топки. – попита полицая.

Не знам. Никога не съм виждал магическа пръчка – отговори войника. – Знам, обаче, че Бухала е научил едно-две заклинания и ще ни спаси ако стане нужда. – мъжът се разкиска.

            Бухала се изправи, псувайки под нос и се отдалечи от дървото им.

Какво, той наистина ли вярва в тези неща? Аз си мислех, че си прави майтап с мен – попита Иванов.

Човек вижда какво ли не, а войната действа странно на хората. Пред очите ти се случават такива неща, че понякога предпочиташ да си ги обясниш със свръхестветвеното, отколкото да приемеш, че са част от човешката природа. – войникът погледна през мерника на винтовката си към стръмната гънка под тях.

            „Чудесно,“ помисли си Иванов. „Армията ни е пълна с психари и философи.“

Тъй като събеседникът му бе замлъкнал, полицаят също придърпа оръжието си и погледна през оптиката. Чувстваше се сляп като къртица. Мерникът му беше за нощно виждане и знаеше, че ако нещо живо попадне на мушката му ще се вижда като по-светъл силует. Но всичко в мерника му изглеждаше като петно в странен отенък на зеленото. Дърветата бяха просто по-тъмни ленти, разделящи фона. Искаше му се да завърти оръжието за да потърси някой от останалите постове за да види точно как ще изглежда жив човек в мерника. За капак, разбира се, беше проливния дъжд, който допълнително влошаваше положението пред погледа му. Движеше бавно мерника за да свикне с разстоянието и с околната среда. Опитваше се да си представи откъде точно трябва да минат нарушителите и да държи точно това място на прицел.

Изведнъж видя движението. По-светъл слиует се раздвижи за секунда и изчезна. Иванов върна оръжието леко на дясно но загуби ориентация къде точно беше движението. Вдигна поглед от мерника и изруга. В тъмнината не виждаше нищо без мерника, а и движението, каквото и да беше то, бе твърде далече, за да го забележи с просто око. Адреналинът го завладя и дори забрави да каже на съседа си, че е видял нещо. Отново вдигна мерника и затърси нарушителя.

Тия кучета май надушиха нещо. Ще си съдерат гърлата от лай – гласът на войника го изненада и чак сега Иванов си даде сметка, че кучетата бяха започнали да лаят преди поне 30 секунди. Обсебен от движението, което забеляза, не беше обърнал внимание на рязката промяна в звуковия фон. Кучешки лай се чуваше от всички страни под тях. От време на време се чуваха и резки команди на водачите им.

Видях нещо. Видях движение в процепа – Иванов най-после се сети да сподели. – Не съм сигурен дали не беше наш патрул или нарушител. Видях го за секунда и изчезна.

Войникът не отговори, а само рязко обърна оръжието към процепа между възвишенията. С лявата си ръка натисна копчето на предавателя и докладва:

Тук „Подлец 4“. Забелязахме движение в процепа.

            Никой не отговори по радиостанцията и Иванов се зачуди дали няма някакъв проблем с връзката. Съмненията му бяха разсеяни след секунди, когато ярък лъч от военен прожектор удари процепа. Секунди по-късно два други лъча го пресякоха странично. След пълната тъмнина, Иванов имаше чувство, че в планината е станало светло като ден. Иванов се наведе към оптиката, но войникът до него поклати глава:

Така няма да стане. Другата оптика! – той вече сменяше оптиката на собствената си винтовка.

            Иванов изруга, давайки си сметка, че в светлото петно няма да вижда нищо. Започна трескаво да търси дневната оптика. Беше изцяло погълнат в отчаянието си, че няма да може да оправи оръжието си достатъчно бързо и ще се изложи, а пръстите му не намираха оптиката в раницата, която му бяха дали. Чувстваше се като в сън. Поглеждаше за секунда към осветения процеп. Въпреки, че гората изглеждаше съвсем различно под светлините на прожекторите, имаше нещо сюреалистично в обстановката. Иванов осъзна, че отново е настъпила тишина. Кучешкият лай беше спрял. Чуваха се само скимтенето на най-близките овчарски кучета и отделни подвиквания на войници. Комисарят се сети за доклада от предишната нощ – кучето лаело истерично, след което започнало да скимти и да се дърпа. А след това мечката ударила оградата. Усети, че по ръцете му избива пот. „Духове, вещици, вампири,“ в главата му прозвучаха думите на Бухала.

Изведнъж тишината се разкъса от автоматична стрелба. Ревът на Калашника се понесе в ехото над планината.

Контакт! Имаме контакт! – автоматичната стрелба идваше от лявата страна на процепа. От страната, където беше и Иванов, но доста по-ниско от него.

            Стрелбата спря. Явно войникът беше изхабил целия пълнител. Няколко секунди тишина, след което кратък автоматичен откос от дясната страна на процепа. Настана тишина. Само прожекторите кръстосваха периметъра. Иванов се усети, че е спрял да търси оптиката и просто зяпа надолу. Изруга на ум и погледна надолу под покривалото. Между двамата имаше резервен автомат и той го взе в ръцете си. Без оптиката нямаше как да вижда какво става в процепа, но имаше нужда да държи оръжие в ръцете си за да се чувства сигурен. Махна предпазителя и насочи автомата към мястото, от където се предполагаше, че трябва да се появят нарушителите. Ако изобщо успееха да стигнат толкова високо.

Нов вик „Контакт!“ се чу от ниското и веднага след него ревът на автомата. Стрелбата рязко спря и само ехото остана да заглъхва над планината. Преди, обаче, то да се разтвори напълно, смразяващ кръвта писък се понесе над дърветата. Някой пищеше в агония и Иванов не можеше да си представи какво може да се случва под тях. Комисарят беше участвал в не една престрелка и не веднъж беше виждал полицай или престъпник да бъде ранен или убит, но знаеше, че няма как човек да изпита такава болка от прострелна рана, която да го накара да крещи така. Още повече, че викът дойде секунди след края на стрелбата. Иванов усети как космите по тялото му настръхват. „Духове, вещици, вампири… духове, вещици, вампири“. Завладя го неистово желание сега да е в Лесово, в къщата или в джипа си – само да не е тук в проклетата гора, под проклетия дъжд, с бог знае какво срещу себе си. Стисна автомата в ръцете си и се съсредоточи в тъмнината надолу. Беше тихо.

Отряд „Подлец“ остани на позиция! – чу се спокойният глас на един от офицерите в радиостанцията. – Отряд „Койот“ настъпи към процепа. Имаме контакт с врага.

Виждаш ли нещо? – Иванов се ядосваше, че не може да ползва оптиката си и сам да види какво става в процепа. Поне да имаха един скапан бинокъл!

Нищо. Никакво движение. Каквото и да се случи, стана прекалено надолу.

            Изведнъж проехтя изстрел. След две секунди още един от същата посока. Иванов трескаво заби поглед в радиостанцията. След няколко, сякаш безкрайни, секунди от нея се чу глас:

Тук „Подлец 9“. Имам попадение. Двата изстрела са в целта. Един от обектите е неутрализиран.

            На Иванов му идваше да се развика от радост. Сам се засрами от себе си, когато осъзна колко се радва на факта, че тези могат да бъдат убити. Не можеше да повярва, че приказките на Бухала са му влезли толкова много под кожата. „За Бога, трябва да се държа, както подобава на възрастта и позицията ми!“, тръсна глава полицая и отново се съсредоточи в мерника на автомата. Изведнъж му се прииска да получи възможност и той да неутрализира някой от нарушителите. Изпълни се с увереност и спокойствие.

Остана спокоен, когато отдолу се чуха виковете „Контакт!“ и този път не само един автомат започна да стреля. Лъчите на прожекторите се стрелнаха по лявата страна на процепа. Войникът до Иванов се изпъна и процеди през зъби:

По дяволите, ето го!

            Комисарят погледна надолу, към осветеното петно и също го видя. Малко по-високо от човек, вървеше изправено на два крака срещу отстъпващите назд войници, изпразващи пълнителите си в тялото му. Зад него се влачеше дебела, но бърза, като на гущер опашка, а главата му беше змийска, но с два завити, като на овен, рога. А на гърба си, това изчадие имаше чифт големи черни криле, който размахваше като ветрила, сякаш искаше да издуха намиращите се пред него войници.

Дракон! Виждам истински дракон!“ – само тези мисли се блъскаха в главата на Иванов. „Боже, помогни ми! Само дето не лети и не бълва огън!

В този момент чудовището полетя. С три резки замаха на крилете си, звярът се отлепи от земята и се издигна право нагоре. Дори смразен от паника, Иванов намери достатъчно психическа устойчивост, че да се възхити от куража на бойците пред дракона. Бяха десетина, а поне още толкова бяха паднали на земята под ударите на чудовището. Половината от изправените войници веднага се затичаха под полетялата твар за да й минат в гръб. Не спираха да стрелят в нея, а от време на време се чуваше и свистенето на гранатите от подцевните гранатомети, които се взривяваха в тялото на дракона, но явно не го нараняваха достатъчно. Войникът до Иванов систематично стреляше по съществото. Полицаят беше сигурен, че останалите снайперисти правят същото, но явно безрезултатно. Звярът отвори устата си и нададе чудовищен, неземен писък, от който сърцето на човек спираше. Иванов видя как бойците под чудовището замръзнаха. Летящата твар отново отвори паст и комисарят беше убеден, че от нея ще се излее огън и лава върху войниците. Преди да се случи нещо такова, обаче, над главата на Иванов се разнесе страховит трясък. Войниците под дракона се пръснаха, а чудовището изведнъж се понесе настрани, сякаш силен повей на вятъра го е ударил. От каменистите височини, най-сетне, бяха започнали своя монолог тежките картечници. Драконът се обърна към тях. Иванов видя как с няколко мощни загребвания на крилата чудовището се опитва да напредне срещу куршумите, но в този момент две зловещи изсвистявания пресякоха въздуха и драконът избухна в пламъци. Противотанковите гранати.

Иванов стисна юмруци в изблик на радост. Войникът до него надигна глава от снайпера и се провикна окуражително. Звярът се строполи на земята с отчаян рев, а от височината продължиха да го обсипват с куршуми и огън.

Имаме попадение. – съобщи гласът в радиостанцията, сякаш не всички бяха станали свидетели на огненото представление над главите си.- „Подлец 4“ – един от вас да слезе на позиция източно от „Подлец 1“. Загубихме човек на ръба на процепа. Всички останали – запазете позиция, имаме още един обект.

            Войникът се изправи и погледна към Иванов.

Слизам аз. – комисарят кимна, доволен, че войникът му е спестил унижението да изтъква причините – че Иванов така или иначе не успя да смени оптиката на собствената си винтовка, а и освен това, повече от сигурно е, че военния има много повече умение в стрелбата. Само това липсваше на Иванов – да го поставят на най-близката до евентуалната цел позиция, само за да не успее да уцели и да прецака всичко.

            Мъжът се отдалечи тичешком надолу и Иванов остана сам под покривалото. Изведнъж целият му ентусиазъм от точното попадение в дракона се изпари. Отново усети как страхът си пробива път към съзнанието му. Какво се крие в мрака на процепа? Жив дракон. Току що видя с очите си жив дракон. Дали има още един? „Духове, вещици, вампири“ – думите се завъртяха в главата му. Почувства се сам, изоставен от всички останали. Под него имаше стотици бойци, но зад него нямаше нищо. Някъде отгоре, но в страни, бяха каменистите възвишения. Някъде в ляво и в дясно от него имаше други постове – „Подлец 3“ и „Подлец 5“ бяха от неговата страна на процепа. Но разстоянието до тях вече не му се виждаше токова близко. Ами ако третият звяр успее да премине незабелязан между постовете? Ако изведнъж изскочи пред очите му?

Иванов се измъкна от покривалото, което го задушаваше. Чувстваше изблик на клаустрофобия от него. Но дори на открито, под дъжда, чувството не го напусна. Имаше чувството, че дърветата го притискат. В процепа отдолу всичко беше осветено ярко от прожекторите. Но разстоянието между процепа и него тънеше в мрак. Зад всяко дърво може да се крие враг. Звяр. Приклекна на коляно в позиция за стрелба. Изведнъж се стресна – нямаше резервен пълнител. Войниците имаха резервни пълнители в камуфлажите си, но той беше облечен в полицайското яке. Резервните пълнители бяха в раницата. Реши да се върне до нея и да вземе няколко пълнителя. След това се зачуди дали изобщо би имал време да сменя пълнителите ако срещу него изскочи дракона. Спомни си онзи първи рев, който чуха и вече ясно си представяше какво се е случило с клетника, който е бил докопан от чудовището. Обърна се и тръгна към раницата. Точно в момента, в който се обръщаше наляво, обаче, видя с крайчеца на окото си някакво движение между дърветата в дясно – страната откъм процепа. Рязко се обърна натам и насочи автомата. Движението беше между две дръвчета, които се намираха на два реда дървета от него. Беше сигурен, че е видял нещо да се движи. По-сигурен отколкото когато видя онзи в оптиката. Но сега всичко бе замряло. Никакво движение. Почувства се като в кошмар. Изпита увереност, че докато гледа натам нищо няма да помръдне. Но беше сигурен, че ако отмести поглед дори леко, веднага ще види движението с крайчеца на окото си. Секундите минаваха. Иванов гледаше пространството между двете дървета. Усещаше, че оръжието натежава в ръцете му. Не можеше да реши дали да отстъши назад, за да увеличи разстоянието между него и съществото или да се приближи към него за да ускори развръзката. Съжали, че е оставил и радиостанцията под покривалото до раницата. Тези три крачки назад му се струваха цяла пропаст. Беше сигурен, че ако се обърне с гръб – чудовището ще скочи с невероятна бързина на гърба му. Не смееше и да отстъпва заднишком, тъй като се страхуваше да не се спъне в размекнатата от дъжда кал и да падне по гръб. Това би било още по-ужасно, защото щеше да вижда как звяра скача върху него. Мина му през ума да извика – другите два снайперистки поста бяха достатъчно близо, че да чуят виковете му. Обзе го решителност. Това е правилното решение. Длъжен е да извика – трябва да ги предупреди. Звярът се е промъкнал извън цепнатината – ако убие Иванов или му се изплъзне, тогава всичко ще пропадне – ще се измъкне от обръча на военните.

Но не смееше да извика. Някъде под страха усещаше срам, но не можеше да го направи. Сякаш докато пази тишина няма да развали равновесието. Ако извика – чудовището ще му се нахвърли. Колко време беше минало откакто видя движението? Имаше чувството, че е минал час. Но знаеше, че в такива моменти времето сякаш се обтяга до безкрай. Може би не са минали дори 5 секунди. Ами ако просто му се е сторило? Може би там няма нищо, а всичко е било плод на напрегнатото му въображение.

И тогава то се размърда. Не тръгна към Иванов, а бързо притича от едното дърво, зад което се беше скрило към другото. Щом се скри зад ствола му, отново замръзна. Иванов не го виждаше, но вече беше сигурен, че е там. И по-важното – страхът му се беше пречупил. Това, че чудовището не го нападна, а се опитва да избяга го окуражи и той размърда крака. Движението сякаш му даде допълнителна смелост. И тежестта на автомата вече не му пречеше, а му даваше увереност. Комисарят сложи пръст на спусъка и бавно заобиколи дървото. Държеше оръжието в позиция за стрелба и не изпускаше от поглед дървото, зад което се криеше това същество. Изведнъж то се стрелна. Но не към съседното дърво, а между две дървета. Явно беше разбрало ,че е разкрито и няма полза от криеницата. Иванов осъзна, че съществото съвсем не е толкова бързо, колкото му се стори в началото. То просто тичаше между дърветата. Иванов насочи оръжието в гърба му и извика:

Стой! Ще стрелям!

            В момента, в който извикваше предупреждението, си даде сметка, че то не е нужно. Заповедите бяха ясни – стрелба без предупреждение. Освен това, какво щеше да направи – да преговаря и да сложи белезници на демона? За негова изненада съществото спря с гръб към него. Зачуди се дали съседните постове са чули виковете му, но не смееше да изпусне целта си от поглед, за да погледне настрани дали идват да му помогнат. Знаеше, че трябва да стреля. Веднага. Но не можеше. Нещо му пречеше да стреля в гърба на съществото, което се беше подчинило на заповедта му.

То обърна глава. Иванов спря на 5 метра от него. Изтръпна и усети предателско потреперване в ръцете. Това беше момиче. Малко – на не повече от 12 години. С руса коса, почти бяла, очи черни като въглени, които стояха неестествено на бледото й лице. Беше облечена със спортен екип на Адидас и маратонки, но дрехите й бяха станали на нищо от калта в гората. Иванов отвори уста за да каже нещо, но не успя. Нямаше представа какво да каже. Някъде далеч в съзнанието му отекваше „Стрелба. Без предупреждение. Духове. Вещици. Без предупреждение! Вампири. Стреляй! Стреляй!“… Автоматът стоеше насочен в лицето на момичето. От пет крачки нямаше начин да изпусне. Момичето проговори. Гласът му беше тих, уплашен и треперещ. Иванов никога не беше чувал този език. Не звучеше като арабски, не звучеше и като нищо друго, което някой е изговарял в последните няколко хиляди години.

Моля те! Не го прави! Не съм като демона! Няма да направя това, което искат. Обещавам! Няма да убия хората. Не искам да умирам! Моля те!

            Иванов стоеше вперил поглед в момичето. Дулото сочеше в черните очи на съществото. Неземно черни очи. Очите на демон.

Вещици. Духове. Вампири. Без предупреждение! Вещици. Стреляй без предупреждение! Духове! Стреляй! Вампири! Стреляй! Стреляй! Стреляй! Стреляй без предупреждение!

Ръката на Иванов вече не трепереше. Натисна спусъка уверено и куршумите излетяха от гнездото си с оглушителен рев. Първи откос, втори, трети. Автоматът замлъкна, а ехото понесе изстрелите над планината. От ствола на дебелото дърво зад момичето се разнасяше облак прах от дървесина. Големи парчета от кората му бяха откъснати от забилите се в тях куршуми. Иванов отпусна дулото без да отмества поглед от черните очи на момичето. Кимна й с глава в жеста, който не може да се сбърка, независимо в коя епоха и в коя част на света живееш „Бягай! Спасявай се!“. Момичето се обърна и се затича напред. Комисар Иванов остана загледан в нея за секунда, след което извика с всичка сила „Контакт! Контакт! Имам контакт!“ Вдигна автомата отново и изстреля останалите куршуми в мрака.

Момичето от Ниневия беше изчезнало в нощта.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на януари 31, 2015 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: