RSS

Category Archives: Книги

Граница

BorderРежи! Не спирай! Темпо, темпо! – гласът на офицера гърмеше над ръмженето на верижните триони.

          Дървета падаха едно през друго, а линията от мъже във военни униформи, които ги режеха, чезнеше в далечината. Между първите дървета и бодливата тел имаше празен коридор широк около 40 метра. До един от стълбовете на телената ограда стояха двама мъже – по-възрастен, облечен в униформа на МВР и с уморен вид, а другият – едър здравеняк във военен камуфлаж. Военният гледаше безизразно работата на дървосекачите и не даваше вид, че изливащия се от небето порой му създава някакво неудобство.

Лейтенант, наистина не искам да проявявам неуважение или излишна формалност, но сигурен ли сте, че всичко това е необходимо? – полицаят говореше унило, сякаш разбираше, че усилието му е напразно. – Хората ми са уморени и без това. От няколко месеца режимите са непосилни – служителите спят по 5-6 часа между 24-часови дежурства. Дори кучетата изнемогват вече. Заставите са необорудвани, съставите не са обезпечени материално. И изведнъж пристигате и настоявате за удвояване на патрулите в сектора. Разбирате ли, че това означава целият ми наличен състав да е на дежурство денонощно и без почивка.

Комисар Иванов, служителите ви ще получат предвиденото в закона възнаграждение за полагане на извънреден труд. Освен това, до вечерта ще пристигнат под ваше командване допълнителни сили от състава на МВР от Бургас, Ямбол и Хасково. – военният говореше спокойно, но с тона си показваше, че очаква от събеседника си да прекрати възраженията. – Освен това, разширяваме коридора между гората и заграждението и инсталираме прожекторни лампи по цялата дължина на оградата. Вярвам, че ще се справите успешно с поставената задача.

Да, лейтенант. – на Иванов не му остана друго освен да се примири с положението, в което го поставят военните и той се замисли как ще съобщи на подчинените си, че ги очакват денонощни патрули под проливния дъжд за неопределено време.

            Беше го яд на военните. От месеци искаше помощ от армията за охрана на границата от нелегални емигранти, а политиците в София само се препираха и обясняваха как това не е работа на военните. И сега, без предупреждение, изсипаха на главата му няколкостотин военни, които от три дни изсичаха гората, прекарваха кабели за прожектори, доизграждаха оградата и инсталираха датчици за движение. И цялата тази трескава работа беше поверена на висш офицер от военното разузнаване. Комисар Иванов беше недоволен, че след месеци на неглижиране, изненадващо, му поставяха надзирател, но повече се ядосваше на факта, че никой не го информира защо е цялата истерия и какво точно очакват да се случи в района му. Първоначално беше решил, че правителството се опитва да демонстрира желание и ентусазъм в справянето с проблема с нелегалното преминаване на границата, но три дни след пристигането на армията, единствените новини, които излизаха по медиите бяха за пристигащите подкрепления на полицията и нито дума, че военните вече помагат в строежа на оградата.

Военният се беше отдалечил по пътя за да посрещне приближаващата военна техника. Комисар Иванов дръпна козирката на шапката си още по-ниско, защото проливния дъжд се набиваше в очите му дори под нея, и се загледа в приближаващите машини. По разкаляния чакъл се придвижваха 15 бронетранспортьора „Командо Селект“, а зад тях колоната продължаваше с обикновени военни камиони.

По дяволите! Какво мислят да правят тия? – Иванов изруга тихо, и тръгна след лейтенанта към първия от бронетранспортьорите, които бяха спрели, достигайки разузнавача.

            Полицаят знаеше, че армията не разполага с толкова модерни американски машини. Този модел е произведен 2013 г. и поръчката за закупуването им би била топ новина за всички медии. Повече от очевидно беше, че случващото се на границата надхвърля рамките на обикновена превенция срещу преминаващи емигранти.

От първия бронетранспортьор слязоха двама военни. Иванов присви очи със съмнение, когато забеляза, че автоматът „Калашников“ на по-младия войник е снабден с подцевен гранатомет ГП-25. Разпозна по-възрастния – бригаден генерал Георги Нинов. Чувството на раздразнение, че е пренебрегнат и неосведомен за реално случващото се, беше подтиснато от рязко и силно главоболие. Осъзна кой пристига с бронетранспортьорите и чувството, че му предстои да участва в нещо особено неприятно и опасно, завладя съзнанието му още преди новодошлия да ги поздрави.

Комисар Иванов, радвам се, че ви намирам в добро здраве. Позволете да се представя, бригаден генерал Георги Нинов – командир на 68-ма бригада на Българската армия.

Зная кой сте, генерале – отговори Иванов. – Може ли да попитам какво се случва в поверения ми район и какво правят специалните сили на армията на българо-турската граница? Да не се готви нападение срещу Турция, за което някой да е пропуснал да ме уведоми?

Чудесно е, че чувството ви за хумор не е пострадало от лошите метеорологични условия, комисар Иванов – военният придоби строг вид, показвайки, че не му допадат демонстрациите на недоволство от страна на полицайския началник. – Задачите, които стоят пред „Специалните сили“ са извършването на специално разузнаване, контратероризъм, военно подпомагане, бойно търсене и спасяване, воденето на партизанска и антипартизанска война. Оперативните цели на настоящата операция на 68-ма бригада не са от компетенцията на служители на Вътрешното министерство. Благодаря ви!

            Генералът демонстративно се обърна и продължи разговора с военния разузнавач. На Иванов му се искаше да попита кой точно се нуждае от бойно търсене или бойно спасяване, но предпочете да премълчи. Стана ясно, че силите им ще се отправят към Малко Търново и ще се разгърнат по протежението на българо-турската граница в района, в който оградата все още не беше изградена и който беше най-труден за опазване – изцяло гориста местност в сърцето на Странджа планина. Новодошлите военни щяха да продължат пътя си веднага, а заетите с подготовката на крайграничната ограда щяха също да се отправят на изток преди настъпването на вечерта. Преди да тръгне обратно към машината си, генералът се обърна отново към Иванов.

Комисар, упълномощен съм да ви предам новите заповеди, по които трябва да изпълнявате служебните си задължения по охрана на границата. От тази нощ, до отмяна на заповедта, всяко лице, което опита да премине българо-турската граница извън територията на установен КПП, да бъде неутрализирано на мястото, на което бъде забелязано. Сведете до знанието на служителите си, че по всеки обект, който премине зелената граница и влезе на територията на страната, трябва да се открива стрелба без предупреждение.

            Иванов остана като втрещен от чутото и му трябваха няколко секунди за да успее да събере мислите си и да направи опит да отговори на наглото поведение на военния.

Генерале, длъжен съм да ви напомня, че оперативните цели пред служителите на МВР са извън компетенцията на Министерство на отбраната. Заповеди мога да приемам и изпълнявам единствено от началниците си във Вътрешно!

Ще ги получите. – генералът не изглеждаше трогнат от язвителния коментар на Иванов. Кимна на двамата си събеседници и се отправи към машината под изсипващия се над гората дъжд.

            Още преди колоната да тръгне, до комисаря се приближи един от инспекторите. Носеше картонена папка, опитвайки неуспешно да я прикрие от дъжда.

Заповеди от Главния секретар, г-н комисар! – полицаят подаде папката на Иванов.

            Комисарят взе омекналата папка в ръцете си и вдигна поглед към раздвижилата се колона бронетранспортьори. Почувства се глупаво. Разтри очи под ниската козирка и с натежало сърце разгърна папката.

+++

Отминалата нощ беше тежка. Дъждът продължаваше да вали безспирно, а получените заповеди опънаха нервите на всички патрули. Повечето от момчетата никога не бяха участвали в реална престрелка, а едва 3-4 от тях бяха убивали човек по време на акция. Иванов се чудеше колко от тях биха могли да стрелят по невъоръжен човек ако се наложи. Вярно е, че опитите за преминаване на границата в района бяха силно намалели след изграждането на оградата, но напрежението бе завладяло всички. Малко преди полунощ комисар Иванов се беше върнал в Лесово, но не успяваше да отклони мислите си от това какво се случва в района му и след една бърза късна вечеря се отправи обратно с джипа към границата.

Прекара цялата нощ в автомобила и лично посрещна всички нощни патрули за сутрешната оперативка. Бяха се случили два леки инцидента, но без последствия. Малко преди 3 часа един от патрулите забелязал движение оттатък оградата на няколко километра източно от Лесово. Нервите на момчето явно били опънати и той възпроизвел изстрел, въпреки че сам посочва в доклада си, че силуета, който е видял е бил животински.

Минути след 3 часа, още по на изток, до Боялъшка река, друг патрул докладва, че патрулното куче започнало да лае и да отстъпва от оградата. Това се сторило необичайно на патрула и той приготвил служебното си оръжие за стрелба. Служителят опитвал да поведе кучето напред, но животното отказвало. След минута, кучето спряло да лае, започнало да скимти и да отстъпва заднишком. Служителят не виждал движение, но подал сигнал по радиостанцията, че кучето усеща присъствие и заел позиция за стрелба. Съседните патрули докладват, че по време на получаване на сигнала, техните кучета също лаели усилено в тази посока, въпреки че се намирали на повече от километър от мястото. Служителят посочва, че прекарал около минута в готовност за стрелба, без да забележи никакво движение отвъд оградата. Изведнъж, голямо животно, най-вероятно мечка, ударило оградата на разстояние около 40 метра източно от позицията на патрула. Съоръжението се разтресло силно, но животното веднага избягало в посока юг. Служителят подава информация по радиостанцията, че това е било животно, и след това продължава обхода без повече инциденти.

Малко след 6 ч. сутринта лейтенантът от военното разузнаване се свърза по телефона с Иванов за да получи информация за инциденти по време на нощния патрул. Комисарят му каза за двете дребни произшествия и остана силно озадачен, когато военният пожела да научи всички подробности, а накрая нареди двамата полицаи да останат на разположение за подробен разпит по-късно през деня. Още преди 8 ч. пристигнаха трима военни, които се срещнаха със служителите на Иванов и проведоха с тях подробен разпит. Комисарят също присъства на двете срещи с надеждата, че ще разбере нещо повече за това какво търсят от армията, но военните не му дадоха никаква информация, а двете момчета просто повториха това, което вече бяха описали в докладите си. Тримата „гости“ бяха особено настоятелни във въпросите си към първия патрул, който беше стрелял, като многократно настояваха да им отговори дали смята, че е уцелил животното и как точно е изглеждало то. Момчето всеки път отговаряше, че не вярва, че изстрела е бил точен, защото разстоянието не е било прекалено малко, а и животното е избягало много бързо. Твърдеше, че е приличало на голям глиган или на малка мечка, но не е съвсем сигурен, защото никога не е виждал нито глиган, нито мечка на живо. Иванов смяташе, че момчето не споделя и факта, че в онзи момент е било доста уплашено за да забележи как точно изглежда животното. Двете срещи продължиха малко повече от час, след което военните си тръгнаха обратно на изток, а Иванов най-накрая пое към Лесово за да се опита да поспи няколко часа.

+++

 

Събуди го почукване по вратата. Отвори очи и погледна към прозореца. Беше трудно да се определи кое време е, при положение, че дъждовните облаци бяха закрили цялото небе и от сутрин до вечер всичко изглеждаше мрачно и затъмнено. Но, да не повярваш, дъждът най-сетне беше спрял и на Иванов му се струваше почти невероятно, че не чува досадното барабанене на капките. Изправи се, обу панталона и обувките си и отвори вратата. На прага стоеше един от служителите му, също разпределен в тази къща:

Комисар Иванов, бригаден генерал Нинов е тук. Иска да се види с Вас. Чака Ви в трапезарията.

            Иванов благодари и затвори вратата. След вчерашната среща с командващия „Специалните сили“ не изгаряше да се виждат отново, но същевременно любопитството му се беше събудило и усещаше, че тази среща най-вероятно ще му даде някакъв повод да го задоволи. Погледна часовника си – 13:30 ч. Беше спал два часа. Не се чувстваше уморен, но и не знаеше кога отново ще има възможност да затвори очи. Комисарят облече горнището си и се запъти към приземния етаж.

Завари генерала с огромна чаша чай в ръце, зачетен в международните новини на някакъв ежедневник.

Генерале, не очаквах да ви видя тук. – Иванов кимна на военния, като се стараеше да не издава неприязънта си към него, без да бъде провокиран.

Здравейте, комисар Иванов. Прощавайте, че Ви събудих, но се надявах да получа консултация от Вас. – Нинов постави чашата чай на масата и погледна към домакина си.

            Иванов изпита известно злорадство от думите на генерала. Спомни си как се беше отнесъл с него вчера и си представи евентуалните проблеми, които може да е срещнал след срещата им военния. Единственото предположение, което можеше да направи е, че военните имат нужда от опита на Иванов за най-често използваните пътеки от нелегалните емигранти. Комисарят служеше тук вече осми месец и знанията му за местността надхвърляха ползата от всяка карта, с която разполагаха новодошлите.

Разбира се. С радост бих Ви помогнал ако е по силите ми. – Иванов се настани на креслото срещу събеседника си. – За какво става въпрос?

            Военният постави пръста си върху една от снимките във вестника.

Какво смятате за това? – попита той полицая. Снимката беше към статия, описваща унищожаването на останките на град Ниневия от терористите от Ислямска държава. Репортерът обясняваше, че Ниневия е била столицата на древна Асирия, намираща се днес в Ирак. Според вестника, унищожаването на останките е огромно престъпление срещу световното историческо наследство.

Със сигурност извършеното е ужасяващо, – замислено отбеляза Иванов. – но нима цялата акция на границата има общо с Ислямска държава? Очаква се преминаването на терористи на българска територия, така ли?

            Изведнъж на Иванов му се стори, че целия пъзел се нарежда и дори се ядоса на себе си, че не се беше сетил за толкова очевидно решение на „загадката“, която сам беше сътворил. Очевидно от военното разузнаване имаха информация за терористи, които ще опитат да влязат в Европа през България. Може би цяла група терористи – все пак едва ли биха мобилизирали стотици военни и дори 68-ма бригада за един-двама членове на радикалните ислямисти. Изпълни го задоволство, че най-сетне е разбрал какво се случва, но едно ъгълче на съзнанието му продължаваше да го гъделичка с недоверие – цялата операция на военните беше прекалено мащабна. Звеното за борба с тероризма беше към МВР. Би трябвало баретите да са тук. Бойците от 68-ма бригада бяха служили в Ирак и Афганистан. Те бяха подготвени за активна война с терористични отряди. Нима съществуваше опасност въоръжена бойна група да е преминала през цяла Турция и да се готви за атака на българска територия? Звучеше повече от абсурдно…

Генералът заговори:

Провеждащата се в момента съвместна операция на Министерство на отбраната и МВР има общо с Ислямска държава. Но не очакваме просто преминаването на терористи от ИД на наша територия. Българското военно разузнаване разполага с категорични сведения, че членове на ИД се готвят да внесат в страната предмети от стратегическо значение за България и нейните съюзници. Предмети, които са били открити при унищожаването на Ниневия. – той отново потупа с пръст по снимката. – Целта на операцията е да се попречи на опитите за внасяне на тези предмети на територията на страната и ликвидирането на свързаните с ИД лица. Вчера разположихме силите си по протежение на зелената граница. Идвам тук с искане да ме придружите и да ми покажете местата, през които е най-вероятно да преминат оперативно интересните лица.

            Иванов се усмихна мислено на това, че е познал целта на посещението.

Искате да Ви покажа местата, по които е най-лесно да преминат нелегалните?

Не. – генералът затвори вестника. – Искам да ми покажете местата, по които е най-трудно да преминат. От там ще минат нашите хора. И там ще ги чака 68-ма бригада.

            Комисарят наклони глава с учудване. Замисли се за секунди и каза:

Добре. Да тръгваме тогава. Хубаво поне, че проклетият дъжд най-сетне спря.

            Двамата напуснаха къщата, качиха се в джипа, с който беше пристигнал Нинов и потеглиха на юг. Още преди да напуснат Лесово, едри капки дъжд забарабаниха по капака.

+++

Движеха се на изток, по разширения от военните коридор, чак до края на оградата. Там беше оставена и колоната от бронетранспортьори и камиони, с която беше пристигнал генерала вчера. Напред пътят продължаваше тесен и неравен, но все пак проходим за джипа, с който се движеха. Иванов забеляза, че от самия край на оградата, започваше линия от войници с извадени автомати, загледани на юг. Замисли се как ли изглежда цялата тази история на турците и как няма никакъв отговор на струпването на толкова военна техника и персонал на граничната линия. Попита генерала.

Снощи, когато твоето момче е стреляло, имало ли е реакция от турска страна? – Нинов го погледна изпод фуражката си.

            Иванов поклати глава.

Ако турски патрул стреля, какво е поведението по устав на наш граничар? – Иванов продължаваше да мълчи. Осъзнаваше, че има нещо странно и изчакваше да разбере от генерала какво се случва. – Иванов, тази нощ турците се изтеглиха на няколко километра от границата. Ако бях отишъл до заставата им, можех да се изпикая на нея, след което да изпиша първите две глави от „Под игото“ на стената и никой нямаше да се покаже от нея. Иванов, нашите „партньори“ от Турция знаят, че ще се направи опит за влизане в България. И те правят всичко възможно да не попречат на обектите да атакуват границата ни на мястото, което сметнат за най-подходящо.

            Иванов мълчеше и мислеше. Отново го обземаше яд. Не му допадаше, че всичко изглежда като някаква висша политика, в която той е просто случайно попаднала пионка, която няма никаква власт и, по тази причина, никой не си прави труда да бъде до край откровен с него. Уж имаха нужда от помощта му, но генералът упорито му подхвърляше само трохи от цялата информация, колкото да не изглежда, че полицията свири последна цигулка в хора.

В крайна сметка достигнаха целта си – намираха се югоизточно от Малко Търново и Иванов си даде сметка, че вече се намира по-близо до морето, отколкото до Лесово. Вече се смрачаваше и мисълта, че ще трябва да се връща по същия път по тъмно го потискаше. Докато се движеха, беше обяснил на генерала всички места, които го интересуваха, но той държеше лично да огледат една конкретна позиция под Малко Търново. Мястото беше неудобно и за защита и за преминаване. Плътна гора, без открити пространства, с много чупки на планината. Накъдето и да погледнеш, погледът ти е блокиран и имаш видимост над твърде малка част от околността. Два каменисти ръта се издигат на определена височина, но дори от върха им нямаш кой знае каква видимост, заради плътната корона на дърветата. Особено нощем, ако нарушител успее да премине незабелязано браздата на самата граница и навлезе между дърветата, работата на преследвачите му би се усложнила доста.

Разбира се, военните бяха разположили датчици за движение, овчарски кучета опъваха каишите си, а на не един пост Иванов беше видял инфрачервени очила за нощно виждане да висят на вратовете на патрулите. Трудно беше да си представи човек как някой може да се промъкне през такава многобройна и подготвена охрана, пък било то и в този труден за контролиране терен. Освен това войниците бяха добре екипирани и снабдени с храна и вода. Иванов не вярваше, че бегълците може да са кой знае колко добре снабдени, а и трябваше да се оправят в условията на ужасен дъжд на напълно непозната територия.

Иванов обясни подробно на генерала и на двама от неговите офицери особеностите на местността. Даде им предложения къде да разположат постове, като изтъкна, че на двете каменисти възвишения задължително трябва да сложат снайперисти и прожектори. Беше видял, че част от бойците от 68-ма не са въоръжени с автомати, а със снайперски пушки „Драгунов“. Не се учуди, когато единият от офицерите разпореди на двама снайперисти да се запътят към едната височина, но не успя да скрие изненадата си, когато видя след тях няколко момчета да влачат една тежка картечница и сандък с муниции за лека противотанкова гранатохвъргачка.

Какво правите бе, хора? – не издържа Иванов. – С танк ли очаквате да влязат тия сириици? Да не се окаже, че имат и артилерия и бомбандировачи!?

Генералът си позволи лека усмивка. Явно му допадаше да гледа как любопитството и напрежението гризат Иванов.

Комисар Иванов, Вие сте служил в армията. Би трябвало да знаете, че РПГ-7 може да се използва не само срещу бронирана техника, но и за унищожаване на живата сила на противника. – Иванов само изсумтя недоволно. – Между другото, виждам че става късно, а Ви очаква доста път обратно до Лесово. Освен това, повече от очевидно е, че имате желание да разберете същността на настоящата операция. Комисар, ако желаете, може да звъннете на заместника си и да му възложите командването на нощния патрул. Имам чувството, че тази нощ при тях ще е доста спокойно. За нас ще е чест да останете при нас и да ни помогнете в защитата на границата. Същото чувство ми подсказва, че каквото има да се случва, ще се случи предстоящата нощ именно в тази уютна местност, която Вие така добре познавате.

            Иванов задържа продължително поглед върху генерала, след което разтегна устните си в усмивка. Най-после въпросите му щяха да получат отговор, а той щеше да се завърне там където се чувства най-добре – на първата линия на събитията. Посегна към телефона си.

Щом комисар Иванов проведе разговора си, погрижете се да получи оръжие, – обърна се Нинов към офицерите си. – доколкото ми е известно знае как да работи с „Драгунов“.

+++

Дъждът удряше по клоните на дърветата като куршуми. Пороят не само, че не беше спирал, но дори се засили с падането на нощта. Облаците плътно покриваха небето и до гората не достигаше светлината на луната и звездите. Всичко тънеше в мрак и единственото, което се чуваше, беше изливането на потоците от дъждовна вода. Иванов знаеше, че в района са монтирани мощни прожектори, но те чакаха загасени сигнал за включване. Комисарят и войника до него бяха покрити с непромукаемо покривало, което прикриваше и главите им. Това му спестяваше поне неудобството да подгизне целия – сега ръцете му бяха сухи и държеше оръжието сигурно. Винтовката също беше суха под покривало и само черната цев лъщеше открита пред очите му.

Лежаха под дърво с дебел дънер, на сравнително висока позиция. В ляво, посока изток, през деня се виждаше сравнително надалеч, но в момента успяваше да различи единствено дърветата на няколко десетки крачки разстояние. Пред тях и в дясно, посока запад, планината беше стръмна, образуваше нещо като гънка, от едната страна на която се намираха те, а от другата едното от каменистите възвишения. Да се промъкваш в стръмната гънка би било, донякъде удобно, тъй като тя създаваше естествени „слепи петна“ за стрелците от двете високи позиции, но и доста трудно начинание, заради стръмния терен и ограниченото поле за движение – едно подхлъзване в неподходящ момент може да те остави на показ пред вражеските погледи, а и тясното пространство може да се окаже своеобразен капан ако от високите позиции започнат да те обстрелват хаотично, знаейки че си там. Иванов се сети за тежката картечница и си представи колко би било неприятно да се намираш в стръмния улей, докато от високото те обсипват с куршуми. Комисарят се чувстваше по-уязвим отляво, но знаеше, че за да достигнат до тяхната позиция от тази посока, нарушителите трябва да са преминали незабелязано през множество по-предни постове. Вниманието му беше съсредоточено върху стръмнината в дясно.

Не съм хващал винтовка от казармата. – каза Иванов на войника до него. Знаеше, че не е нужно, но въпреки това говореше тихо.

Колко години? – попита мъжа. Беше значително по-млад от Иванов.

Повече от 30. – Иванов се почувства стар и изпита съмнение дали изобщо би успял да уцели движеща се цел при тези условия. По дяволите, не беше сигурен дали изобщо ще види нарушителите преди останалите да са свършили цялата работа. Напомни си, че най-вероятно нелегалните изобщо няма да минат през техния район. Може всичко да се разиграе на километри разстояние от тях. Дори на десетки километри. Но нещо го караше да чувства увереност, че атаката ще се случи тук. Думите на генерала. Той беше сигурен, че ще атакуват на най-трудното място, там където би трябвало да ги очакват най-малко. Иванов не можеше да си отговори само как нарушителите биха знаели с такава точност кое точно е най-трудното място. – Бил ли си на мисия? – попита мъжа до себе си.

2009 г. в Кабул – разузнавателният взвод. Участие в патрули, участвал съм в престрелки с талибаните. Едно потвърдено убийство.

Какво мислиш за сегашните цели – Иванов вече няколко часа разсъждаваше върху предоставената му от офицерите на Нинов информация – двама мъже и една жена. Сами, пеша. С какво може да са толкова опасни, че да им устройваме такова посрещане? Не ви ли казаха подробности на планировките?

Никой нищо не казва, комисар. Три лица, които трябва да се обезвредят на място. Показваха ни снимка на един от мъжете – все едно някой ще го познае в тази тъмница. А и все едно има значение как изглежда. Заповедите са ясни – стреляй по всичко, което мърда.

            Чуха се стъпки и измежду дърветата се показа силуета на друг войник. В дясната си ръка, с дуло към земята, носеше автомат, а в лявата държеше бинокъл за нощно виждане.

Как е момчета? Висок ли е бойния дух? – поздрави ги с кисела усмивка и приклекна до тях.

Чудно сме си тук, Бухал – отговори мъжа до Иванов – малко слъчневи бани правим. Само ако може да ни донесеш малко крем на следващото ти кръгче, че съвсем изгоряхме вече.

Нищо ви няма на вас, увили сте се като пеленачета – Бухала подритна с кубинката си края на покривалото на Иванов. Явно не разпознаваше, че пред него е началник от МВР. – Мен ме питайте какво ми е, като на всеки две крачки затъвам до коленете в тая помия. Ако имаме малко късмет онези вампири ще се удавят преди да минат браздата, да ги вземат чумавите…

            Бухала клекна до двамата снайперисти и вдигна бинокъла.

Генерал Нинов каза, че имат нещо общо с унищожаването на някакъв древен град в Ирак. Може би пренасят контрабанда, големи археологически ценности, – изказа разсъжденията си Иванов.

            Войникът до него кимна към Бухала и каза:

Ето ти го Бухала. Той е специалист по тези неща. А, Бухал? Защо не кажеш на комисаря за твоята теза?

            Бухалът свали бинокъла и погледна към Иванов.

Никаква теза, глупако. Аз съм бил по онези земи, виждал съм с очите си за какво става въпрос.

И за какво става въпрос? – Иванов чувстваше едновременно любопитство, но и зараждащо се съмнение, че му предстои да чуе някаква войнишка фантазия или преувеличение.

Духове, приятел, вещици, вампири, джинове.

            Иванов поклати глава. Дори не му идваше на ум какво да отговори на това. Беше очаквал, че поне ужасното време би избило от главата на тези момчета желанието за тъпи шеги. Но явно животът, изпълнен с опасности, ги беше накарал да претръпнат и, докато Иванов изпитваше нервна тръпка за предстоящото залавяне на нарушителите, останалите просто чакаха да им мине патрула, майтапейки се и правейки се на интересни.

Виж, приятел, – Бухала беше наклонил главата си, сякаш се учудваше, че Иванов не посреща думите му с интерес. – ти какво си мислиш? Че ще вдигнат „Специалните сили“ за да хванат контрабандисти на камъни? Или, че тия машини новите ще паднат от небето? Да си чул да сме купували бронетранспортьори последните месеци? А да си чул „Специалните сили“ да гонят гладни араби по чукарите на Странджа преди? Бил съм в Ирак и съм виждал разни неща с очите си. Имам приятели там и те ми казват. Казвам ви, ония изроди са намерили нещо в Ниневия. Нещо, което никой не е знаел, че е там и не е трябвало да намира.

            Комисар Иванов се обърна към снайпериста до него. Предполагаше, че Бухала не е луд и затова се изнервяше от явната подигравка. Другият мъж сви рамене.

Какво? И ти ли смяташ, че тези тримата ще пренесят магически пръчки или кристални топки. – попита полицая.

Не знам. Никога не съм виждал магическа пръчка – отговори войника. – Знам, обаче, че Бухала е научил едно-две заклинания и ще ни спаси ако стане нужда. – мъжът се разкиска.

            Бухала се изправи, псувайки под нос и се отдалечи от дървото им.

Какво, той наистина ли вярва в тези неща? Аз си мислех, че си прави майтап с мен – попита Иванов.

Човек вижда какво ли не, а войната действа странно на хората. Пред очите ти се случават такива неща, че понякога предпочиташ да си ги обясниш със свръхестветвеното, отколкото да приемеш, че са част от човешката природа. – войникът погледна през мерника на винтовката си към стръмната гънка под тях.

            „Чудесно,“ помисли си Иванов. „Армията ни е пълна с психари и философи.“

Тъй като събеседникът му бе замлъкнал, полицаят също придърпа оръжието си и погледна през оптиката. Чувстваше се сляп като къртица. Мерникът му беше за нощно виждане и знаеше, че ако нещо живо попадне на мушката му ще се вижда като по-светъл силует. Но всичко в мерника му изглеждаше като петно в странен отенък на зеленото. Дърветата бяха просто по-тъмни ленти, разделящи фона. Искаше му се да завърти оръжието за да потърси някой от останалите постове за да види точно как ще изглежда жив човек в мерника. За капак, разбира се, беше проливния дъжд, който допълнително влошаваше положението пред погледа му. Движеше бавно мерника за да свикне с разстоянието и с околната среда. Опитваше се да си представи откъде точно трябва да минат нарушителите и да държи точно това място на прицел.

Изведнъж видя движението. По-светъл слиует се раздвижи за секунда и изчезна. Иванов върна оръжието леко на дясно но загуби ориентация къде точно беше движението. Вдигна поглед от мерника и изруга. В тъмнината не виждаше нищо без мерника, а и движението, каквото и да беше то, бе твърде далече, за да го забележи с просто око. Адреналинът го завладя и дори забрави да каже на съседа си, че е видял нещо. Отново вдигна мерника и затърси нарушителя.

Тия кучета май надушиха нещо. Ще си съдерат гърлата от лай – гласът на войника го изненада и чак сега Иванов си даде сметка, че кучетата бяха започнали да лаят преди поне 30 секунди. Обсебен от движението, което забеляза, не беше обърнал внимание на рязката промяна в звуковия фон. Кучешки лай се чуваше от всички страни под тях. От време на време се чуваха и резки команди на водачите им.

Видях нещо. Видях движение в процепа – Иванов най-после се сети да сподели. – Не съм сигурен дали не беше наш патрул или нарушител. Видях го за секунда и изчезна.

Войникът не отговори, а само рязко обърна оръжието към процепа между възвишенията. С лявата си ръка натисна копчето на предавателя и докладва:

Тук „Подлец 4“. Забелязахме движение в процепа.

            Никой не отговори по радиостанцията и Иванов се зачуди дали няма някакъв проблем с връзката. Съмненията му бяха разсеяни след секунди, когато ярък лъч от военен прожектор удари процепа. Секунди по-късно два други лъча го пресякоха странично. След пълната тъмнина, Иванов имаше чувство, че в планината е станало светло като ден. Иванов се наведе към оптиката, но войникът до него поклати глава:

Така няма да стане. Другата оптика! – той вече сменяше оптиката на собствената си винтовка.

            Иванов изруга, давайки си сметка, че в светлото петно няма да вижда нищо. Започна трескаво да търси дневната оптика. Беше изцяло погълнат в отчаянието си, че няма да може да оправи оръжието си достатъчно бързо и ще се изложи, а пръстите му не намираха оптиката в раницата, която му бяха дали. Чувстваше се като в сън. Поглеждаше за секунда към осветения процеп. Въпреки, че гората изглеждаше съвсем различно под светлините на прожекторите, имаше нещо сюреалистично в обстановката. Иванов осъзна, че отново е настъпила тишина. Кучешкият лай беше спрял. Чуваха се само скимтенето на най-близките овчарски кучета и отделни подвиквания на войници. Комисарят се сети за доклада от предишната нощ – кучето лаело истерично, след което започнало да скимти и да се дърпа. А след това мечката ударила оградата. Усети, че по ръцете му избива пот. „Духове, вещици, вампири,“ в главата му прозвучаха думите на Бухала.

Изведнъж тишината се разкъса от автоматична стрелба. Ревът на Калашника се понесе в ехото над планината.

Контакт! Имаме контакт! – автоматичната стрелба идваше от лявата страна на процепа. От страната, където беше и Иванов, но доста по-ниско от него.

            Стрелбата спря. Явно войникът беше изхабил целия пълнител. Няколко секунди тишина, след което кратък автоматичен откос от дясната страна на процепа. Настана тишина. Само прожекторите кръстосваха периметъра. Иванов се усети, че е спрял да търси оптиката и просто зяпа надолу. Изруга на ум и погледна надолу под покривалото. Между двамата имаше резервен автомат и той го взе в ръцете си. Без оптиката нямаше как да вижда какво става в процепа, но имаше нужда да държи оръжие в ръцете си за да се чувства сигурен. Махна предпазителя и насочи автомата към мястото, от където се предполагаше, че трябва да се появят нарушителите. Ако изобщо успееха да стигнат толкова високо.

Нов вик „Контакт!“ се чу от ниското и веднага след него ревът на автомата. Стрелбата рязко спря и само ехото остана да заглъхва над планината. Преди, обаче, то да се разтвори напълно, смразяващ кръвта писък се понесе над дърветата. Някой пищеше в агония и Иванов не можеше да си представи какво може да се случва под тях. Комисарят беше участвал в не една престрелка и не веднъж беше виждал полицай или престъпник да бъде ранен или убит, но знаеше, че няма как човек да изпита такава болка от прострелна рана, която да го накара да крещи така. Още повече, че викът дойде секунди след края на стрелбата. Иванов усети как космите по тялото му настръхват. „Духове, вещици, вампири… духове, вещици, вампири“. Завладя го неистово желание сега да е в Лесово, в къщата или в джипа си – само да не е тук в проклетата гора, под проклетия дъжд, с бог знае какво срещу себе си. Стисна автомата в ръцете си и се съсредоточи в тъмнината надолу. Беше тихо.

Отряд „Подлец“ остани на позиция! – чу се спокойният глас на един от офицерите в радиостанцията. – Отряд „Койот“ настъпи към процепа. Имаме контакт с врага.

Виждаш ли нещо? – Иванов се ядосваше, че не може да ползва оптиката си и сам да види какво става в процепа. Поне да имаха един скапан бинокъл!

Нищо. Никакво движение. Каквото и да се случи, стана прекалено надолу.

            Изведнъж проехтя изстрел. След две секунди още един от същата посока. Иванов трескаво заби поглед в радиостанцията. След няколко, сякаш безкрайни, секунди от нея се чу глас:

Тук „Подлец 9“. Имам попадение. Двата изстрела са в целта. Един от обектите е неутрализиран.

            На Иванов му идваше да се развика от радост. Сам се засрами от себе си, когато осъзна колко се радва на факта, че тези могат да бъдат убити. Не можеше да повярва, че приказките на Бухала са му влезли толкова много под кожата. „За Бога, трябва да се държа, както подобава на възрастта и позицията ми!“, тръсна глава полицая и отново се съсредоточи в мерника на автомата. Изведнъж му се прииска да получи възможност и той да неутрализира някой от нарушителите. Изпълни се с увереност и спокойствие.

Остана спокоен, когато отдолу се чуха виковете „Контакт!“ и този път не само един автомат започна да стреля. Лъчите на прожекторите се стрелнаха по лявата страна на процепа. Войникът до Иванов се изпъна и процеди през зъби:

По дяволите, ето го!

            Комисарят погледна надолу, към осветеното петно и също го видя. Малко по-високо от човек, вървеше изправено на два крака срещу отстъпващите назд войници, изпразващи пълнителите си в тялото му. Зад него се влачеше дебела, но бърза, като на гущер опашка, а главата му беше змийска, но с два завити, като на овен, рога. А на гърба си, това изчадие имаше чифт големи черни криле, който размахваше като ветрила, сякаш искаше да издуха намиращите се пред него войници.

Дракон! Виждам истински дракон!“ – само тези мисли се блъскаха в главата на Иванов. „Боже, помогни ми! Само дето не лети и не бълва огън!

В този момент чудовището полетя. С три резки замаха на крилете си, звярът се отлепи от земята и се издигна право нагоре. Дори смразен от паника, Иванов намери достатъчно психическа устойчивост, че да се възхити от куража на бойците пред дракона. Бяха десетина, а поне още толкова бяха паднали на земята под ударите на чудовището. Половината от изправените войници веднага се затичаха под полетялата твар за да й минат в гръб. Не спираха да стрелят в нея, а от време на време се чуваше и свистенето на гранатите от подцевните гранатомети, които се взривяваха в тялото на дракона, но явно не го нараняваха достатъчно. Войникът до Иванов систематично стреляше по съществото. Полицаят беше сигурен, че останалите снайперисти правят същото, но явно безрезултатно. Звярът отвори устата си и нададе чудовищен, неземен писък, от който сърцето на човек спираше. Иванов видя как бойците под чудовището замръзнаха. Летящата твар отново отвори паст и комисарят беше убеден, че от нея ще се излее огън и лава върху войниците. Преди да се случи нещо такова, обаче, над главата на Иванов се разнесе страховит трясък. Войниците под дракона се пръснаха, а чудовището изведнъж се понесе настрани, сякаш силен повей на вятъра го е ударил. От каменистите височини, най-сетне, бяха започнали своя монолог тежките картечници. Драконът се обърна към тях. Иванов видя как с няколко мощни загребвания на крилата чудовището се опитва да напредне срещу куршумите, но в този момент две зловещи изсвистявания пресякоха въздуха и драконът избухна в пламъци. Противотанковите гранати.

Иванов стисна юмруци в изблик на радост. Войникът до него надигна глава от снайпера и се провикна окуражително. Звярът се строполи на земята с отчаян рев, а от височината продължиха да го обсипват с куршуми и огън.

Имаме попадение. – съобщи гласът в радиостанцията, сякаш не всички бяха станали свидетели на огненото представление над главите си.- „Подлец 4“ – един от вас да слезе на позиция източно от „Подлец 1“. Загубихме човек на ръба на процепа. Всички останали – запазете позиция, имаме още един обект.

            Войникът се изправи и погледна към Иванов.

Слизам аз. – комисарят кимна, доволен, че войникът му е спестил унижението да изтъква причините – че Иванов така или иначе не успя да смени оптиката на собствената си винтовка, а и освен това, повече от сигурно е, че военния има много повече умение в стрелбата. Само това липсваше на Иванов – да го поставят на най-близката до евентуалната цел позиция, само за да не успее да уцели и да прецака всичко.

            Мъжът се отдалечи тичешком надолу и Иванов остана сам под покривалото. Изведнъж целият му ентусиазъм от точното попадение в дракона се изпари. Отново усети как страхът си пробива път към съзнанието му. Какво се крие в мрака на процепа? Жив дракон. Току що видя с очите си жив дракон. Дали има още един? „Духове, вещици, вампири“ – думите се завъртяха в главата му. Почувства се сам, изоставен от всички останали. Под него имаше стотици бойци, но зад него нямаше нищо. Някъде отгоре, но в страни, бяха каменистите възвишения. Някъде в ляво и в дясно от него имаше други постове – „Подлец 3“ и „Подлец 5“ бяха от неговата страна на процепа. Но разстоянието до тях вече не му се виждаше токова близко. Ами ако третият звяр успее да премине незабелязан между постовете? Ако изведнъж изскочи пред очите му?

Иванов се измъкна от покривалото, което го задушаваше. Чувстваше изблик на клаустрофобия от него. Но дори на открито, под дъжда, чувството не го напусна. Имаше чувството, че дърветата го притискат. В процепа отдолу всичко беше осветено ярко от прожекторите. Но разстоянието между процепа и него тънеше в мрак. Зад всяко дърво може да се крие враг. Звяр. Приклекна на коляно в позиция за стрелба. Изведнъж се стресна – нямаше резервен пълнител. Войниците имаха резервни пълнители в камуфлажите си, но той беше облечен в полицайското яке. Резервните пълнители бяха в раницата. Реши да се върне до нея и да вземе няколко пълнителя. След това се зачуди дали изобщо би имал време да сменя пълнителите ако срещу него изскочи дракона. Спомни си онзи първи рев, който чуха и вече ясно си представяше какво се е случило с клетника, който е бил докопан от чудовището. Обърна се и тръгна към раницата. Точно в момента, в който се обръщаше наляво, обаче, видя с крайчеца на окото си някакво движение между дърветата в дясно – страната откъм процепа. Рязко се обърна натам и насочи автомата. Движението беше между две дръвчета, които се намираха на два реда дървета от него. Беше сигурен, че е видял нещо да се движи. По-сигурен отколкото когато видя онзи в оптиката. Но сега всичко бе замряло. Никакво движение. Почувства се като в кошмар. Изпита увереност, че докато гледа натам нищо няма да помръдне. Но беше сигурен, че ако отмести поглед дори леко, веднага ще види движението с крайчеца на окото си. Секундите минаваха. Иванов гледаше пространството между двете дървета. Усещаше, че оръжието натежава в ръцете му. Не можеше да реши дали да отстъши назад, за да увеличи разстоянието между него и съществото или да се приближи към него за да ускори развръзката. Съжали, че е оставил и радиостанцията под покривалото до раницата. Тези три крачки назад му се струваха цяла пропаст. Беше сигурен, че ако се обърне с гръб – чудовището ще скочи с невероятна бързина на гърба му. Не смееше и да отстъпва заднишком, тъй като се страхуваше да не се спъне в размекнатата от дъжда кал и да падне по гръб. Това би било още по-ужасно, защото щеше да вижда как звяра скача върху него. Мина му през ума да извика – другите два снайперистки поста бяха достатъчно близо, че да чуят виковете му. Обзе го решителност. Това е правилното решение. Длъжен е да извика – трябва да ги предупреди. Звярът се е промъкнал извън цепнатината – ако убие Иванов или му се изплъзне, тогава всичко ще пропадне – ще се измъкне от обръча на военните.

Но не смееше да извика. Някъде под страха усещаше срам, но не можеше да го направи. Сякаш докато пази тишина няма да развали равновесието. Ако извика – чудовището ще му се нахвърли. Колко време беше минало откакто видя движението? Имаше чувството, че е минал час. Но знаеше, че в такива моменти времето сякаш се обтяга до безкрай. Може би не са минали дори 5 секунди. Ами ако просто му се е сторило? Може би там няма нищо, а всичко е било плод на напрегнатото му въображение.

И тогава то се размърда. Не тръгна към Иванов, а бързо притича от едното дърво, зад което се беше скрило към другото. Щом се скри зад ствола му, отново замръзна. Иванов не го виждаше, но вече беше сигурен, че е там. И по-важното – страхът му се беше пречупил. Това, че чудовището не го нападна, а се опитва да избяга го окуражи и той размърда крака. Движението сякаш му даде допълнителна смелост. И тежестта на автомата вече не му пречеше, а му даваше увереност. Комисарят сложи пръст на спусъка и бавно заобиколи дървото. Държеше оръжието в позиция за стрелба и не изпускаше от поглед дървото, зад което се криеше това същество. Изведнъж то се стрелна. Но не към съседното дърво, а между две дървета. Явно беше разбрало ,че е разкрито и няма полза от криеницата. Иванов осъзна, че съществото съвсем не е толкова бързо, колкото му се стори в началото. То просто тичаше между дърветата. Иванов насочи оръжието в гърба му и извика:

Стой! Ще стрелям!

            В момента, в който извикваше предупреждението, си даде сметка, че то не е нужно. Заповедите бяха ясни – стрелба без предупреждение. Освен това, какво щеше да направи – да преговаря и да сложи белезници на демона? За негова изненада съществото спря с гръб към него. Зачуди се дали съседните постове са чули виковете му, но не смееше да изпусне целта си от поглед, за да погледне настрани дали идват да му помогнат. Знаеше, че трябва да стреля. Веднага. Но не можеше. Нещо му пречеше да стреля в гърба на съществото, което се беше подчинило на заповедта му.

То обърна глава. Иванов спря на 5 метра от него. Изтръпна и усети предателско потреперване в ръцете. Това беше момиче. Малко – на не повече от 12 години. С руса коса, почти бяла, очи черни като въглени, които стояха неестествено на бледото й лице. Беше облечена със спортен екип на Адидас и маратонки, но дрехите й бяха станали на нищо от калта в гората. Иванов отвори уста за да каже нещо, но не успя. Нямаше представа какво да каже. Някъде далеч в съзнанието му отекваше „Стрелба. Без предупреждение. Духове. Вещици. Без предупреждение! Вампири. Стреляй! Стреляй!“… Автоматът стоеше насочен в лицето на момичето. От пет крачки нямаше начин да изпусне. Момичето проговори. Гласът му беше тих, уплашен и треперещ. Иванов никога не беше чувал този език. Не звучеше като арабски, не звучеше и като нищо друго, което някой е изговарял в последните няколко хиляди години.

Моля те! Не го прави! Не съм като демона! Няма да направя това, което искат. Обещавам! Няма да убия хората. Не искам да умирам! Моля те!

            Иванов стоеше вперил поглед в момичето. Дулото сочеше в черните очи на съществото. Неземно черни очи. Очите на демон.

Вещици. Духове. Вампири. Без предупреждение! Вещици. Стреляй без предупреждение! Духове! Стреляй! Вампири! Стреляй! Стреляй! Стреляй! Стреляй без предупреждение!

Ръката на Иванов вече не трепереше. Натисна спусъка уверено и куршумите излетяха от гнездото си с оглушителен рев. Първи откос, втори, трети. Автоматът замлъкна, а ехото понесе изстрелите над планината. От ствола на дебелото дърво зад момичето се разнасяше облак прах от дървесина. Големи парчета от кората му бяха откъснати от забилите се в тях куршуми. Иванов отпусна дулото без да отмества поглед от черните очи на момичето. Кимна й с глава в жеста, който не може да се сбърка, независимо в коя епоха и в коя част на света живееш „Бягай! Спасявай се!“. Момичето се обърна и се затича напред. Комисар Иванов остана загледан в нея за секунда, след което извика с всичка сила „Контакт! Контакт! Имам контакт!“ Вдигна автомата отново и изстреля останалите куршуми в мрака.

Момичето от Ниневия беше изчезнало в нощта.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на януари 31, 2015 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Митът за „средностатистическия потребител“

pulldownsВярата, че повечето потребители в интернет приличат на нас, е достатъчна за да вкара в задънена улица всяка среща за определяне на дизайна на дадена уеб страница или приложение. Но зад тази вяра лежи друга, още по-абсурдна – вярата, че повечето потребители изобщо приличат на нещо.

В момента, в който сблъсъка на лични и професионални мнения доведе до патова ситуация, разговорът обикновено се насочва към търсенето на начин (било то експертно мнение, проучване, фокус групи или потребителски тестове) да се определи какво харесват или не харесват повечето потребители – да се определи как изглежда Средностатистическия Уеб Потребител. Единственият проблем е, че не съществува Средностатистически Потребител.

Всъщност, цялото време, което съм прекарал наблюдавайки как хората използват интернет, ме доведе до противоположния извод: всички уеб потребители са уникални и всеки от тях е напълно специфичен.

Колкото по-внимателно наблюдавате потребителите и слушате, докато описват своите намерения, мотивации и мисловни процеси, толкова повече ще раазбирате, че техните индивидуални реакции към уеб страниците са базирани на толкова много променливи, че опитите да ги опишете с термини на едноизмерното харесване или нехаресване са безсмислени и непродуктивни. Добрият дизайн, от друга страна, взема предвид цялата тази многопластовост.

А най-лошото нещо, свързано с мита за Средностатистическия Потребител е, че той подсилва идеята, че добрия уеб дизайн е до-голяма степен въпрос на проумяването на това какво харесват хората. Това е привлекателна идея: или падащите менюта са добри (защото повечето хора ги харесват), или са лоши (защото повечето хора не ги харесват). Или трябва да имаш линк към всичко в сайта си на началната му страница, или не трябва. Менютата отгоре са по-добри от страничните. Рамките, страниците, в които трябва да scroll-ваш, и т.н. са или добри, или лоши. Черно или бяло.

Проблемът е, че не съществуват просто „правилни“ отговори за повечето въпроси, свързани с уеб дизайна (поне за по-важните такива). Това, което работи е добрия, интегриран дизайн, който запълва внимателно обмислена, добре изпълнена и тествана необходимост.

Да вземем за пример употребата на Flash. Ако бъдат попитани, някакъв процент от потребителите ще отговорят, че наистина харесват Flash, а същият процент биха казали, че го мразят. Но това, което всъщност мразят е лошо използвания Flash: огромни, сложни анимации, които се свалят дълго време и не носят никаква стойност. Ако ги наблюдавате внимателно и задавате правилните въпроси, най-вероятно ще откриете, че същите хора оценяват добре сайтове, които използват малки, добре работещи и обмислени битове Flash, които добавят приятен щрих или полезна функционалност без да пречат.

Това не означава, че няма някои неща, които никога не трябва да правите, и други, които трябва да правите рядко. Има някои начини да се прави дизайн на уеб сайт, които са очевидно погрешни. Просто това са нещата, за които уеб екипите обикновено не спорят.

Смятате, че това не са пълни глупости? Прочетете цялата книга -> Don`t Make Me Think

 
Вашият коментар

Posted by на ноември 27, 2014 in Книги, Разни

 

Етикети: , , , , ,

Кандидатки за европейски столици на културата

Въпрос:

Какви столици на културата могат да бъдат български градове, в чиито централни книжарници няма нито един сборник на Валери Петров?

 
Вашият коментар

Posted by на септември 23, 2014 in Книги

 

Етикети: , , ,

„Аз съм Златан“

I am ZlatanНе бях фен на Ибрахимович преди да прочета автобиографията му. Не му станах фен и след като я прочетох. Със сигурност, обаче, спечели уважението ми, а самият разказ през почти цялото време задържаше вниманието ми напълно.

Не бих нарекъл разказът вдъхновяващ – поне не по начина, по който вдъхновяват спортните истории, разказани от Иво Иванов, например. Но нямам съмнение, че всеки футболен фен би го прочел с интерес и би намерил в него силно потвърждение за това как спорта може да измъкне от мизерията и престъпността дете, като осмисли живота му и му даде шанс да промени ролята си на аутсайдер, в която го е поставило обществото.

Самата книга потвърждава мнението ми, че Ибрахимович е тъп. Много тъп. Тъп по начина, по който се смята, че са тъпи футболистите. Определено по-малко тъп от Балотели, да кажем. Но достатъчно тъп, при всички положения.

И, същевременно, достатъчно умен за да разкаже историята си толкова интересно. Разказът е „недипломатичен“, като разкрива на читателите не само много проблеми в света на професионалния футбол, но (доста неочаквано за мен) и много проблеми на шведското общество.

За съвременния футбол Ибрахимович е това, което е  Еминем за съвременната рап музика. Израстнал в истинското гето, с тотално разбито семейство, сестра наркоман, баща – емигрант-алкохолик – завладян от болезнена носталгия по Югославия. Самият Ибра е посрещан с неприязън от шведските богаташи още в детските отбори, където тренира. Превърнал се в специалист по кражби на велосипеди… Както споменава: „Ако не бях станал футболист, щях да стана престъпник.“.

И освен историите от квартала на емигрантите ще научите как е измамен при трансфера си в Аякс. Как „някакво бразилче на име Максуел“ се превръща в най-близкия му приятел. Как се стига от това феновете на Интер да го поздравяват с раждането на първородния му син, до това същите фенове да нападат съпругата му, докато шофира. Разбира се, обширната история за най-известната му драма – враждата с „Философа“ Пеп Гуардиола. Къде на терена трябваше да играе Златан и къде „доброто момче“ Меси. Защо, за да бъде продаден на Милан, Ибрахимович повтаряше „Искам да ме продадете на Реал Мадрид. Това е единственото място където искам да играя“. И кои компютърни игри е играел денонощно в мрежата, криейки истинската си самоличност…

Препоръчвам „I am Zlatan“ на всеки, който някога е гледал Златан Ибрахимович и си е мислел „Този е невероятен!“ или „Този е невероятен идиот!“. И в двата случая ще останете удовлетврени от истинския разказ – как точно се е превърнал от крадец на велосипеди в такъв невероятен… футболист. 🙂

 
5 Коментари

Posted by на февруари 23, 2014 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

24 май в книжарници „Ciela“

За днешния празник,книгите на Сиела бяха намалени с 50%. Това са скромните ми придобивки:

Покривът, Митология на прехода

Докато Попов е сред най-популярните ни автори и книжарниците са заринати с неговите книги, „Покривът“ на Марков е почти изчерпан и, всъщност, единственото място, за което съм сигурен, че има още бройки е Сити Центъра на „Черни връх“. А за да се зарибите да се сдобиете с един от последните екземпляри, можете да прочетете истинската случка, която стои зад романа, в „Задочните репортажи…“ на Георги Марков.

Великият покрив – „Задочни репортажи за България“

Беше май 1959 година. Край шосето София-Перник, точно срещу село Църква, се простираше голяма строителна площадка. Строеше се усилено бъдещият металургичен завод „Ленин“. За българските мащаби по онова време този строителен обект беше един от най-големите. Там бяха събрани големи строителни сили и както винаги се форсираше предсрочното завършване на завода. Повечето от работниците и техниците идваха от околните села Църква, Мошино, Студена, Драгичево, от Пернишко, Радомирско и Софийско. Самата строителна площадка — със завършените или полуиздигнати огромни помещения, с могилите строителен материал, с човешкия хаос и полезното или безполезно присъствие на маса машини — представляваше най-внушителна гледка. От официална гледна точка заводът се смяташе за показен обект и безчет журналисти, очеркисти, местни кореспонденти, гости писатели и поети почти всекидневно се мотаеха около скелите или арматурите и рисуваха бъдещия завод по-скоро като символ, отколкото като действителност. Скептиците специалисти, които смятаха съветския проект за техническо недоразумение, бяха отдавна пометени от поетичния индустриален порив на държавните ръководители. Централно място в този завод трябваше да заеме прокатният цех, от който за първи път щеше да излезе българска черна ламарина. Самият прокатен цех представляваше огромно чудовище както на дължина така и на височина. Строеше се по модерен начин, като върху издигнатите железобетонни колони се полагаха големи, също железобетонни ферми, които образуваха покрива и след това се запълваха с панели.

 
Вашият коментар

Posted by на май 24, 2013 in Книги

 

Етикети: , , , , , , ,

Препоръчано: Български психар

Книгата „Български психар“ на Андрей Велков 100% е най-стойностното българско издание за края на годината. Ако историята бъде филмирана, тя би притежавала най-доброто от „Под прикритие“ и от „Шменти-капели“, като дори би оставила и двете истории далеч зад себе си.

Можете да я купите от всяка нормална книжарница (предполагам, че от повечето клошарски книгопродавници също).

Можете да прочетете тук част от първата глава на книгата. Не съм сигурен, че тя е най-подходящата за зарибявка на читателите, но така е решил автора, предполагам. Ще направя единствено уточнението, че книгата НЕ Е спомени за казармата на автора и уводната част по-скоро изгражда правилен образ за героя, а не представлява фон за цялото действие.

— В казармата — отговори Швейк тържествено и гордо, — господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.
— На мене ми се струва, че сте симулант! — изрева другият лекар на Швейк.
— Аз, господа — бранеше се Швейк, — не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!
„Приключенията на добрия войник Швейк” Ярослав Хашек

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб Родино бдим” и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение и ходенето наперено не се получава много сполучливо.
От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас издържан в тоналност „селски бек” :
– Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.
Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе :
– Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.
Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите” винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил милитъри сталински барок и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац”, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се доколкото умеем и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. Личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.
Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващите година и половина е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на Българска армия.
Захабените и позагубили черния си цвят кубинките ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, тамън ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата се чувствам все едно са ни претопили – вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарвали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената” на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20-30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашия командир на взвод – Лейтенант Едикойси и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва – сложи двайсетина непознати пича в една стая и гледай купона.
След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо наречено „Стационара” и там с нас докторчета правят процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките – автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и тн. Оставяме си играчките, слава богу не трябва да ги мъкнем с нас и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.
Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т. нар. Спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина”, „ред”, „скатака”, „еба” и „майките”. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 мин да се оправим и да лягаме.
Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. От някъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже сме обаче леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време хваща един слабичък пич до него :
– Кво става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.
Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мекайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.
– Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?
Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.
– Ей, кирко, ей са ш’те омаем. Мноо си отворен да те заеба. Ей са шти ибъ…. – и посяга със супер предсказуемо ляво кроше към мен. Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари да не си мислиш, че си станал нинджа бе?
Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения – от пълно неразбиране, през леко възхищение до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега”. Аз не се сдържам и им казвам:
– Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си. – което те и правят.

После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина”, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая си мисля кое ще ми е по-тъпо – когато ми се наложи да се „разбирам” с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал” на отворена врата деба.
Излизам от кенефите и се включвам към групичка симаптяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно.
Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по-малко тишината се нарушава от въздишки, сподавени звуци от плач и всякави депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанмент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.
На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик : „Станииииииииииии за физзарядка” и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания – маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и тн. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в някакъв периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат техен ритъм и след 17:30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. И те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.
Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам фактът, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главна полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и имат способност да работят в екип. Но както се е хакнала и милата ни родина, така се е хакнали и нейната бойна мощ. Лигльовците си остават лигльовци, путьовците – путьовци, а шапкарите централно ги боли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издържливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави”. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетва, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.
Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален” – това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.
– Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо бе оборотен, ама саштиибемпичкаталелина…. – и после ме нападат от няколко страни.
Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиуджицу. Това не е лоша комбинация ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиуджицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители” са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръшам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. Лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото :
– Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? – селянинът започва да кима и мучи доколкото му позволва хватката ми – Искам пълно мълчание по случая. Не ме занимавай повече. – пак мучене – Сега заспиваш, парцал.
Стисвам по-силно и след петнадесет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой страшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:
– Ей, еййй, кво ми сяааш, новобранец, кво глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл – заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.
Аз му помагам малко:
– Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко са се объркали.
Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:
– И прецених, че тази вечер повече няма да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?
Младшето стои паралзиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05”. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал „ Има ли смисал, като няма знъчение”.
След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници. По принцип това със старите и новобранците не е лоша система за приучаване на младите към йерархия, но аз своята дан съм я дал в доджото. Освен това и е малко прецакан механизъм, защото няма достатъчно свестни лидери, които да дават пример. Някакви хаясковци и калитковци си мислят, че защото са влезли по-рано във войската, могат да си си избият комплексчетата върху новодошлите. Тъпото е, че в повечето моменти им връзва, защото системата ги защитава. Аз съм на мнение, че в една йерархична среда, човек трябва да си извоюва позиция със собствени усилия и качества. Уви, това рядко се случва, където и да е, но пък и въобще нямам намерение да давам на някакви путьовци да ме действат тук.
Всичко се слива в еднообразни и дълги, скучни дни. Поопознавам някои от момчетата, някои стават. Единствено ми е интересно, когато ходим да стреляме. Това е истинско. Не ни дават обаче повече от десет патрона. Криза. Преподават ни някакво подобие на армейско бойно изкуство – казва се СРБ (система за ръкопашен бой). Нашият взводен си опитва да ни учи на него, но явно е виждал удари само на картинка. С удоволствие ми прехвърля частта с преподаването на тази система за ръкопашен бой и аз показвам някой и друг пиниз на момчетата от взвода. В учебника по СРБ има доста тарикатски техники с шанцовия инструмент, които ми изглеждат доста приложими. Шанцов инструмент е военното име на малка лопатка, която е част от играчките ни и която ни карат да си носим закачена над гъза. Карат ни доста да тичаме, но това за мен не е проблем. Всяка сутрин преди тичах по 5-6 километра. За някои пичове обаче това е ад. Припадат, повръщат и като цяло са забавна, но жалка гледка.
Главно маршируваме обаче. Явно клетвата е много важно нещо. Добре, че е топла зима, иначе щеше да е прекалено да трамбоваме плаца ако бяхме някой летен набор и трябваше да джиткаме в жегите. Маршируваме и маршируваме като откачени. Пеем и военни песни. Чувствам се като в тъп виц. Липсва ми, че не мога да слушам музика. Има някакви малоумни радиоточки и свирят странни радиа. Дават ни да гледаме телевизия, но аз не съм по тази част. Чета някави руски военни учебници, които са всъщност яки, като се изключат пропагандните части.
След 40 дни идва клетвата. На мен ми изглежда, че са минали някъде към пет, шест години. Казармата има свойството да разтегля времето като локум. Колкото повече си вътре, толкова по-бавно се точи. Тържествено маршируваме до близкия град, преминаваме комично през центъра и се заклеваме, целувайки бойното знаме. Публиката се състои от родителите ни, които са дошли да ни приберат и няколко местни пияници, които нямат какво друго да правят.
Трите дни на отпуската минават доста безпаметно и свръхкратко. Хубавото е, че се прибирам в подделението с петдесетина грама коз и всеки ден започвам да пуша по няколко джойнта. Това помага малко да се разкара убийствената скука и безмислените глупости, които ни карат да правим. После се оказва, че половината пичове пафкат и козът естествено свършва за норматив. Понякога ни пускат в т.нар. гарнизон с преспиване или двоен гарнизон с преспиване, което значи, че петък излиташ към вкъщи и се прибираш събота или неделя. Не е зле, но не се случва всеки уикенд. През другото време ни занимават с тичане и глупости. Дават ни да стреляме повече, което ми харесва. Ставам доста добър с „Калашника”, който се оказва една страшно хитра машина. Имам навика през повечето си свободно време да чета и измитам цялата библиотека в класното. Някой страшен пич е оставил няколко томчета на братя Стругацки скрити между учебниците и техните книги буквално ми пръсват мозъка.
С моя селтак се засичаме често, но той се прави, че не ме вижда. Мълвата за случката явно обаче се е разпространила сред старите войници и понякога усещам доста враждебни погледи. До 17:30 няма много шансове за проблеми, поради голямата концентрация на фуражки, но после тук-там има слепи петна и аз съм убеден, че ще има поне още едно нападение. Този път го правят по-добре от предишния. Правят ми засада, когато излизам от кенефите на ротата една вечер към втория месец. Мятат ми някакво одеало върху главата и започва сериозен бой. Аз съм се свил на земята, но шутовете идват отвсякъде. Пазя си главата и леко дръпвам одеалото, за да мога да виждам. Вкопчвам се в една кубинка и повалям собственика й. Използвам момента да изпълзя настрани и да стана, защото иначе съм довиждане до десетина секунди и то ако имам късмет. Един бързак ме нацелва с дясна тупаница тип „балтия” и аз пак падам. Превъртам се през глава назад и се изправям. Разтърсвам глава и леко ми се прояснява. Пичовете този път са четирима, явно същите от преди с подкрепление. Подкреплението е класическа бабанка. Метър и деветдесет и нещо и над сто и двайсет килца. Подсмихва ми се.
– Ти сигура си мислил, че шти се размине, мръсно софианче, ама сааа шти стопим лагерите от мангер. Он е мой човек, а ти си ебан новобранец и требе да знаеш дека ти е местото.
Тръгва към мен. Аз съм кинта и седемдесет и под осемдесет кила. С такъв сладур ще ми е малко тегаво да се справя особено като е с компания. Това е и причината да му плесна една яка храчка в очите и в следвашия момент да му набия един шут в ташаците. После докато се чуди дали да припадне или да повърне, го хващам за голямата селска тиква и се правя на кълвач. Бам, бам – два пъти забивам чело в носа му докато го държа за слонските уши. После му вкарвам едно много класическо тцуки в брадичката. Проектирам цялата сила в една точка като цел не ми е брадата, а тила на свинята. Пада като отсечен. Това се случва някъде за три секунди и другата част от бандата на отмъстителите още не е помръднала. Този път ги запуквам много технично и по боксьорски, без да им говоря нищо. И аз изяждам няколко тупаника, това е неизбежно в един бой, но механично им чупя каските с класически комбинации – ляв прав – десен прав, ляв прав, ляв прав – дясно кроше. Отнякъде се появяват старшини и започват да ни разтървават. Нямат много работа, защото прави сме останали само аз и моят човек.
Страшно много ме болят бъбреците и гърба. Шляканите копеленца ме наритаха много табиетлийски. Вие ми се свят и ме водят в стационара. Там някакъв стар войник цъка и се прави на компетентен. Аз му се усмихвам с разбита уста, въпреки болката :
– Трябва да видиш другите.
Внасят ги след мен. Бабанката е най-зле. Лицето му прилича на пихития и е целия в кръв. Не знае къде се намира. И другите трима са с глави-скафандър. Пак се ухилвам и им казвам :
– Пичове. Две на нула за мен, а? – после отпускам глава на възглавницата. Екшънът е свършил. Бабанката и единият отворко отиват в градската болница, а селчо с другото тъпо копеле печелят петдневна почивка в ареста. Доста ме боли, но ми е и смешно.
На следващия ден ме водят при шефа на ВКРтата (военно контра разузнаване). Пичът е с мустаци и има умен, неприятно мръснишки поглед. Влизам, козирувам по устав, но той не ми обръща внимание известно време. Стоя прав до вратата и зяпам стаята. Смърди на евтини цигари, а мебелите са доста занемарени. Подполковникът седи зад масивно дървено бюро и чете някаква зелена, картонена папка. Пали цигара и се втренчва в мен. Това продължава доста дълго. Аз не отмествам поглед.
– Иванов. Отличен успех в училище. Езикова гимназия с английски. Спортист. Доста приятели. Общителен, интелигентен, има лидерски качества и изразена индивидуалност. Намалено поведение за бой в училище. – пали цигара – Иванов, явно си умен младеж, ама това вчера си е малко прекалено. Едното момче е буквално със сменена физиономия – счупени нос и челюст. Какво ще те правим теб сега?
– Съвсем не знам, г-н подполковник – продължавам да го гледам в очите – вчера се отбранявах. Те ме нападнаха и бяха повече. Това си е законна отбрана, пише го в наказателния кодекс…….
– Млък, аз сега ще ти кажа какво ще направим с теб, боецо – прекъсва ме той усмихнато, но очите му продължават да гледат гадно – няма сега да има последствия за теб, арести, дисципи, а ще се разберем нещо. Ти ще ми пишеш докладчета, рапортчета някой нещо ако сгафи, а аз теб ще те оставя тук на служба на топло и ще излизаш всяка събота и неделя.
Фуражката ми се усмихва мазно и си дръпва от фаса преди да го загаси в препълнения пепелник. Стаята изглежда сюреалистично с този стелещ се плътен цигарен дим. Пичът ми предлага да стана уше и срещу това ще ми осигури някакъв относителен комфорт в армейския живот. Чист бизнес – отпуски срещу достойнство. Аз се изпъвам и отговарям по устав, показвайки му обаче, че не се хващам на блъфа:
– Г-н подполковник, разрешете да доложа, че това няма как да се случи.
Пичът само присвива очи и пали нов фас. Грам не мисли за здравето си.
– Иванов, аз с добро ти предлагам да бъдеш полезен, но щом искаш да си отворко, бъди. Второ такова предложение няма да има. Ще те изстрелям на най-забитата застава и няма да видиш отпуск, новобранец отворен.
– Тъй вярно, г-н подполковник. Обичам чистия въздух, разрешете да доложа.
– Напусни! – фуражката спира да ми обръша внимание и хвърля папаката ми върху някакъв куп в далечния край на бюрото.
– Разрешете да напусна – казвам аз по устав, той махва с ръка и аз съответно напускам. Хоп, май току-що се уредих с доста дълъг престой на някоя от хижите, стопанисване от Гранични войски.

 
Вашият коментар

Posted by на ноември 22, 2012 in Книги

 

Как се роди българския туризъм – Слънчев бряг и „Гларусите“

снимка: LostBulgaria

Слънчев бряг в началото

Тази година се навършват 50 г. от създаването на курортния комплекс „Слънчев бряг“. Бях там през част от лятната си почивка, а преди това имах прочетени „Задочните репортажи за България“ на Георги Марков. В книгата са отделени две глави на „Слънчев бряг“ – Жилото и медът на туризма и Белият мерцедес. В първата от тях е предоставен интересен поглед върху зараждането на организирания от държавата български туризъм и някои негови проблеми, които ми беше интересно да прочета, а и такива, които в някакво проявление съществуват и днес.

Пълният текст можете да прочетете в „Читанката„. Тук публикувам синтезирани вариант, който се концентрира върху образа на „Слънчев бряг“ в началото.


Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години. Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море. Като студенти ние скитахме из тоя простор, лягахме на дюните и се радвахме на някаква слънчева свобода. Човек можеше да ходи, както си иска, защото никой не го гледаше и летовниците тук бяха съвсем малко. В самия Несебър и в Созопол, в Приморско или в Ахтопол хората живееха в скромен и девствен свят.

Рибарите бяха истински рибари, лозарите бяха истински лозари и хората бяха истински хора.

Може ли някой да забрави чудното гостоприемство, доброжелателност или любознателност на всички тия някогашни българи. Далече от пластичната цивилизация на туризма, далече от комерческата зараза на новото време и далече от гнилия слугински морал на режима, човек срещаше чисти и честни хора. Пази Боже някой да поиска наем повече от разумната евтина цена. Колко пъти хазяи по всички тия места отказваха да взимат наем с думите: „Хора сме, днес ти си ми бил гост, утре аз ще ти бъда, и така трябва да бъде.“ Колцина от нас помнят и ще помнят топли вечери, прекарани в нечий дом, или веселба в някоя кръчма, където щедростта е бликала дори от най-празните джобове и където е живяло едно голямо, недекларирано човешко разбиране.

Този стар свят щеше да умре в деня, когато Никита Хрушчов през 1956 година щеше да види красотата на Черноморието и да посъветва българското правителство да печели пари от туризъм. Сигурно малцина биха възразили срещу тази идея. В края на краищата международният туризъм може би наистина помага на различните народи да се опознаят. Но бедата започва от ония, които при тази обмяна категоризират собствения си народ като трето качество хора и превръщат туристическите срещи в срещи на национално унижение.

***

Слънчев бряг. По лъскавия асфалт на алеите играят неонови потоци. Те идват от пищните реклами и фирми на хотели, ресторанти и магазини. Там, където преди десетина години само морето разговаряше с пустото мълчание на дюните, сега се носеха хиляди гласове, удавяни от звуците на оркестрите и шума на автомобилите. По главната алея пред нас, където неоновите светлини сменят цвета на човешките лица (сини, оранжеви, зелени или червени), вървят като в безспирно ревю на цветовете германци, шведи, французи, поляци, чехи — всякакви. Народът извира от всички входове и алеи, движи се във всички посоки, говори на всевъзможни езици и ние четиримата се чувствуваме донякъде чужди и загубени в това нашествие на света върху черноморския бряг.

Всички места във всички ресторанти отдавна са заети. Ние надничаме от входовете и виждаме бели ризи с вратовръзки, разноцветни и разномодни рокли, зачервени или обгорени от слънцето лица, парад на фризури, парад на усмивки, на погледи и слушаме трясъка на оркестрите, които гърмят като масирана противовъздушна отбрана… Но места няма. Като че цял свят се е домъкнал тази вечер тук. И понеже е събота, навред гъмжи от „гларуси“. Не става дума за невинните тромави птици. Това са млади (и не толкова млади) хора от окръга или пък от по-далече, които са пристигнали тук, за да предложат бързи любовно-сексуални услуги на всяка самотна курортистка. „Гларусите“, както всички ги наричат, са ново съсловие, възникнало в България поради нуждите на туризма. Покрай другите работи туризмът има нужда и от амбулантни любовници. Може да се каже, че тяхното появяване е провокирано донякъде от самите жадни за развлечения, удоволствия и загадки чужденки. Много от тях търсят от курорта не само силно слънце, хубав плаж, шопска салата и карловски мискет, но и по-осезателната компания на някое жилаво тракийско момче. Тези чужденки са голямата атракция на плажовете, живата съблазън, която зове за явни приключения и тайни радости.

Първите гларуси бяха околните работници, делиормански турчета и бургаски цигани. Постепенно към тях се присъединиха хората от по-висшите категории, чиновници, офицери, инженери, спортисти, артисти, журналисти. Може би най-симпатични от тях са все още невинните и незапознати добре с тайните на секса селски момчета, които пристъпват замаяни сред този непознат, бляскав женски свят и плахо се опитват да заговорят с някоя чужденка, използувайки заучените с херкулесово усилие пет чужди думи. Месеци или години те са живели с много легенди за преуспели български донжуановци, те са се вживявали в разкази за мъжки завоевания над примамливи другоземни красавици, те са мечтали за тези тайнствени моменти, които сякаш ще ги превърнат в нещо по-голямо и по-значително, ще ги изтръгнат от сивите делници на полето или във фабриката, за да ги поставят на някакъв висок пиедестал. Всичко е такава луда смесица от пубертетни пориви, младежки сантиментални блянове, груба мъжка настъпателност, развинтена сексуална фантазия плюс мъглявата надежда за „късмет“ и друг вид живот. Повечето от гларусите, като мнозина сериозни балканци, вярват, че Западът няма мъже и всички тия чужденки са в отчаяно търсене на какъв да е мъж. Човек изпитва объркано чувство на тъга и сарказъм, като вижда усилията им (най-често непохватни, грубовати) да се доберат до своите обекти. Ония, които идват отдалече, предварително са си запланували отпуските, за да съвпаднат със сезона, когато има най-много гостенки от чужбина. Техните средства не им позволяват да стоят в хотел и повечето от тях живеят в опънати някъде далеч палатки или на квартири в околните села и изминават километри, за да стигнат комплекса. Тези, които са от окръга и по-наблизо, предприемат своите донжуановски походи само в почивните дни. Отначало беше често явление човек да види отчаяните усилия на някои гларуси да разговарят със спрени чужденки, използувайки цялото красноречие на ръцете си. С течение на времето настъпи видимо подобрение на външния вид. Плахите, изчервяващи се или заекващи лица почти изчезнаха, за да дадат път на самоуверени, понякога неприятно арогантни самци, които вече владееха необходимия минимум от чужди думи. Не бяха редки случаите, когато интересите на гларусите се кръстосваха. Стигаше се до побоища или сражения между разните групи. Друг път те действуваха колективно. Групи, обикновено съставени от земляци или приятели от предприятия, включваха един или двама, така да се каже, представителни красавци, които се използуваха за примамка, за да могат да привлекат повече скучаещи гостенки, така че да има за всички.

Но зад първоначалната цел на гларусите да постигнат колкото се може повече чисто мъжки завоевания, или казано на техен език — „бройки“, стоеше нещо друго, което впоследствие щеше да се окаже и по-важно. Те се срещаха с един колкото чужд и далечен, толкова лъскав и привлекателен свят, който с категорична жестокост им показваше разликата между ефектното многоцветие на западния живот (разбира се, гледан отвън) и техните собствени сиви и мизерни дни. Техните въображения превръщаха тази разлика в болезнено чувство, в глад, стремежи, амбиции и понякога решителност за действия. Комплексът за малоценност, предизвикан от това сблъскване на двата свята, ги зареждаше с огромна енергия и с неутолимата жажда да променят или да сменят своя свят. Затова по-късно сексуалните похождения на гларусите отстъпваха място на по-дълготрайни планове. Мнозина започнаха да дирят не момиче за една вечер, а приятелка, любовница, която би се съгласила на нещо по-голямо — например покана за посещение в чужбина или брак (фиктивен или реален). В най-лошия случай някакъв приличен подарък от магазините на „Кореком“. Колко пъти съм ги виждал тия момчета да стоят пред корекомските витрини и с романтична алчност да гледат лъскавите предмети. Помня каква огромна радост изпита един мой познат, млад дърводелец, когато неговата шведска приятелка му купи западни бански гащета. Човекът тича цял ден из комплекса, за да може светът да види шарените му гащета. Друг познат получи подарък електрическа самобръсначка и това горе-долу го направи да се чувствува като собственик на ролсройс. Дори по-възрастните гларуси жънеха подобни успехи. Имаше един бай Пешо, който на 56 години се ползуваше със завидна репутация между гостенките от средното поколение. Веднъж той се появи на плажа с яркочервена скъпа хавлия, а на главата си носеше пищен тюрбан, с който приличаше не на айтоски тенекеджия, а на жив махараджа. Когато го попитах защо толкова се радва на една подарена хавлия, той ми каза:

„Защото никой друг в тая държава няма хавлия като моята! Разбра ли, другарче, едни хора се радват на власт, други на пари, трети на връзки, а пък аз се радвам на една хавлия. Какво лошо има в това?“

С развитието на туризма все повече и повече чужденци посещаваха комплексите. Идваха все по-богати западни граждани с великолепни коли и дори с яхти. Някои от тях се появяваха с екстравагантни жестове и с още по-екстравагантни намерения. Хората искаха да се забавляват, да се налудуват в една страна, която все още в ония години миришеше на девственост. Отношението на мнозина от тях към местните хора не бе по-различно от това спрямо туземци. Други веднага създаваха около себе си кръг от приятели и почитатели, между които човек можеше да съзре амбициозните погледи на някоя българска красавица. Едновременно с прилива на гларусите огромен брой момичета от цялата страна се отправиха към брега, за да ловуват за възможен западен любовник или съпруг. Няколкото успели бракове на такива момичета се превърнаха в истински легенди и увеличиха значително броя на българските дъщери на брега. Познавам софийски майки, които изпращаха дъщерите си на усилени курсове да учат чужди езици, а след това се опитваха да ги настанят под някаква благовидна форма на някой от курортните комплекси. Познавам доста свестни и сериозни момичета, които прекарваха всяка година цели месеци в очакване да бъдат открити от чудния принц, който да ги качи на белия си кон и отведе в стъкления замък. Смешно или не, но курортният комплекс беше нещо като прозорец към света, но и прозорец на въздишките. Някакво хубаво софийско момиче си хвана австрийски любовник (струва ми се, че по-късно се омъжи за него) и го накара да й купува всеки ден различен бански костюм, за да може да трови приятелките си от завист. Зная и една абсурдна история, която исках да превърна в пиеса. Четири мои познати, много приятни и интелигентни софийски момичета, си наеха заедно къща в Несебър, разбира се, с далечната надежда да срещнат мечтания чужденец. Постепенно, криейки се една от друга, всяка от тях се впусна в мистериозна любовна афера. Кошмарната развръзка дойде тогава, когато при разговор те разкрили, че всичките всъщност се срещали с един и същ човек, който се представял за финландец, говорел руски, а накрая излязло, че бил някакъв артистичен плевенски студент…

 
има 1 коментар

Posted by на август 19, 2012 in Книги, Разни

 

Етикети: , , , , ,