RSS

Tag Archives: Барселона

„Аз съм Златан“

I am ZlatanНе бях фен на Ибрахимович преди да прочета автобиографията му. Не му станах фен и след като я прочетох. Със сигурност, обаче, спечели уважението ми, а самият разказ през почти цялото време задържаше вниманието ми напълно.

Не бих нарекъл разказът вдъхновяващ – поне не по начина, по който вдъхновяват спортните истории, разказани от Иво Иванов, например. Но нямам съмнение, че всеки футболен фен би го прочел с интерес и би намерил в него силно потвърждение за това как спорта може да измъкне от мизерията и престъпността дете, като осмисли живота му и му даде шанс да промени ролята си на аутсайдер, в която го е поставило обществото.

Самата книга потвърждава мнението ми, че Ибрахимович е тъп. Много тъп. Тъп по начина, по който се смята, че са тъпи футболистите. Определено по-малко тъп от Балотели, да кажем. Но достатъчно тъп, при всички положения.

И, същевременно, достатъчно умен за да разкаже историята си толкова интересно. Разказът е „недипломатичен“, като разкрива на читателите не само много проблеми в света на професионалния футбол, но (доста неочаквано за мен) и много проблеми на шведското общество.

За съвременния футбол Ибрахимович е това, което е  Еминем за съвременната рап музика. Израстнал в истинското гето, с тотално разбито семейство, сестра наркоман, баща – емигрант-алкохолик – завладян от болезнена носталгия по Югославия. Самият Ибра е посрещан с неприязън от шведските богаташи още в детските отбори, където тренира. Превърнал се в специалист по кражби на велосипеди… Както споменава: „Ако не бях станал футболист, щях да стана престъпник.“.

И освен историите от квартала на емигрантите ще научите как е измамен при трансфера си в Аякс. Как „някакво бразилче на име Максуел“ се превръща в най-близкия му приятел. Как се стига от това феновете на Интер да го поздравяват с раждането на първородния му син, до това същите фенове да нападат съпругата му, докато шофира. Разбира се, обширната история за най-известната му драма – враждата с „Философа“ Пеп Гуардиола. Къде на терена трябваше да играе Златан и къде „доброто момче“ Меси. Защо, за да бъде продаден на Милан, Ибрахимович повтаряше „Искам да ме продадете на Реал Мадрид. Това е единственото място където искам да играя“. И кои компютърни игри е играел денонощно в мрежата, криейки истинската си самоличност…

Препоръчвам „I am Zlatan“ на всеки, който някога е гледал Златан Ибрахимович и си е мислел „Този е невероятен!“ или „Този е невероятен идиот!“. И в двата случая ще останете удовлетврени от истинския разказ – как точно се е превърнал от крадец на велосипеди в такъв невероятен… футболист. 🙂

Advertisements
 
5 Коментари

Posted by на февруари 23, 2014 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

„Истинският“ Роналдо

Снощи Реал Мадрид победиха Хетафе като гости с 1:0 и запазиха преднината си от 7 точки пред Барселона. Тази година, най-вероятно, момчетата на Моуриньо ще станат шампиони на Испания. Същевременно Барса и Реал продължават да газят всички останали [грандове] из Европа, а повечето отбори вече сякаш излизат срещу тях без да вярват, че имат шанс да се противопоставят.

Определенията „феноменални“, „гении“, „магьосници“, на практика, са станали клишета за всички играчи на двата испански гранда, че дори за треньорите им и част от резервите.

Аз си мисля, че има една разлика между отборите на Барса и Реал днес и предишните им звездни поколения. Струва ми се, че ако предишните им състави не заслужават по-голямо уважение (защото днешните звезди напълно заслужават уважението си, трудейки се на пълни обороти), то заслужават по-голямо възхищение.

Защо?

Защото докато днешните играчи на Барса и Реал излизат срещу противници, които са „свалили гарда“ още при научаването на жребия, то Барселона на Стоичков и Ромарио излизаше срещу крайно мотивирани и най-важното – боеспособни съперници. И точно срещу тях успяха да се наложат.

Същото важи и за онзи отбор на Реал, който напълно заслужаваше прозвището „Галактико“. За него не е нужно да изброяваме суперлативи дори. Достатъчно е да видим тази снимка:

Бекъм, Фиго, Зидан и Роналдо

За мен поне, идеята, че срещу теб ще излязат едновременно тези четиримата (да не изброяваме останалите, само ще споменем Раул) би трябвало да налее сериозно олово в краката ти. И, въпреки това, факт е, че по онова време ставаха много по-здрави сблъсъци, отколкото виждаме днес. В последните години истинска битка виждаме само в дербитата между Барса и Реал (и то невинаги – там обаче разсъжденията са в друга насока). Като изключим провалите на Реал срещу Лион, то спънките на каталунците и на Реал имаха по-често случаен характер и изглеждаха предизвикани от проблеми в самите отбори, а не от превъзходство на противника.

И все пак – същността на статията ми. Сещайки се за предишното звездно поколение на Реал, си помислих, че вече често наричат Роналдо Луис Назарио де Лима „Роналдо Дебелия“ и дори определението „Феномена“ звучи леко иронично или поне не съдържа същия заряд. Може би това си има обяснение. Много деца, например, нямат спомен за активната му кариера, а при по-възрастните спомените избледняха от последните години в Бразилия, където по-често чувахме за проблемите му с килограмите и почти не виждахме някакви брилянтни изпълнения.

И все пак – в активната си кариера, която беше непрекъснато съпътствана с контузии, Роналдо успя да направи невероятни неща и за хората, които са го гледали тогава, той със сигурност притежава нещо повече от португалския си адаш, че дори и от Меси. Аз съм фен на Реал. Харесва ми стила на игра на португалеца Роналдо, но за мен бразилският си остава „Истинският“ Роналдо.

Припомнете си защо!

 
има 1 коментар

Posted by на февруари 5, 2012 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Обезоръжете слабашкия футбол!

На всички футболни фенове е ясно, че любимата им игра се е променила доста в последните десетилетия. И това не е задължително лошо. Все пак с голямото комерсиализиране на футбола той достигна до огромна аудитория. Ако преди години дори чрез вестниците е било трудно да следиш всичко за любимците си, то днес можеш да наблюдаваш на живо, и то с доста добро качество, дори срещи от Перуанското и Японското първенство. А всички най-големи първенства се излъчват цифрово, с дълги и подробни обзори преди и след срещите.

И все пак е истина, че в последните години играта загуби голяма част от някогашния си чар. Разбира се, хиляди статии за вината на ФИФА, УЕФА и техните президенти могат да бъдат намерени в мрежата. Аз искам да споделя едно съвсем конкретно мнение – не да анализирам глобалната политика на международните централи.

На първо място, много ме дразни престараването в санкционирането на разиграването на топката след спирането на играта. Само в последната година имаше няколко случая, в които съдиите показваха картони за игра след сигнала, които се оказваха решаващи за развоя на срещата. Да припомням ли безумното изгонване на Ван Перси от Арсенал срещу Барселона? Да – разиграването след сигнал за засада може да доведе до спорни ситуации – един защитник спрял да играе, един не спрял, топката влязла във вратата – претенции и от двата отбора. Хубаво. Но трябва ли да предрешиш една среща за това, че по-малко от 1 секунда след сигнала ти, нападателят не е замръзнал на място, а е отправил удар? Нека съдиите го вземат предвид, както вземат по-незначителните нарушения на играча. Да го предупреждават, че това разиграване го доближава до картон. Но да изгониш нападател за това, че е отправил удар към вратата стотни след съдийски сигнал е дебилно. Тук не става въпрос за случаи, когато се разтакава топката за да се губи време или за някакви „подигравки“ с противника.

И на второ място – защо не са предвидени никакви санкции за бавене на играта чрез симулация на тежка контузия. Това е едно от нещата, които превръщат слабашкия футбол в изключително отблъскваща форма на забавление. Казвам слабашкия, тъй като и големите отбори понякога прибягват до този „тактически приом“, но в българското първенство, а и в по-голямата част от европейските квалификации между треторазрядни отбори, такива моменти изобилстват и понякога изцяло заменят футболната игра. Имам предвид класическите ситуации, в които след всяко докосване между двама играчи единият остава да лежи на игрището, превивайки се зловещо, влизат лекарски екипи, носилки, изнасят го по цяла минута, а секунди по-късно той вече е в игра и влиза в следващото единоборство с неподозирана енергия. Да – за откровени симулации (и то най-вече в нападение) съдиите дават картони. Но за това дебилно бавене на времето, което превръща заключителните части на важните мачове в нещо като глуповата версия на американски футбол, където на една минута игрово време се падат три минути суетене, никой съдия никога не санкционира очевидните симуланти.

А това води до обезсърчаване на феновете и до понижаване на стойността на самите футболисти. Защото в нормалните първенства резултат се пази с добра защита, а не с безкрайно търкаляне по игрището в отчаяно чакане да изтекат последните 15-20 минути от мача.

 
Вашият коментар

Posted by на август 5, 2011 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , ,