RSS

Tag Archives: София

София – Охрид (наръчник за автомобилните туристи)

Охрид е популярна туристическа дестинация, особено за хората, живеещи в западната част на република България. Всеки българин е емоционално свързан с Македония, а точно Охрид е и историческа столица на страната ни. Въпреки, че технически Охрид е „чужбина“, то реалностите са съвсем различни. Говори се на български език, с български левове може да се пазарува навсякъде, а градът е изпълнен с български исторически и културни паметници. Всъщност, за да сме съвсем коректни, дори голяма част от жителите на Охрид са български граждани, така че в никакъв случай няма да се чувствате на чуждо място при посещението си в Охрид.

Като архитектура и дух, Охрид напомня на Велико Търново, само че вместо река има езеро. Забележителностите и заслужаващите посещение места (в комбинация с не съвсем краткия, но доста лош път до там) означават, че е добре да планирате повече от една нощувка. Просто умората от пътя няма да ви позволи да се  насладите пълноценно на престоя си, а и няма да успеете да усетите характерната атмосфера ако в събота пътувате до Охрид, а в неделя по обяд се връщате обратно. Ако целта ви е просто да хапнете скара и да изпиете по няколко тиквешки ракии, придържайте се към мутренските дестинации – ресторантчетата между границата и Крива паланка. Ще се ориентирате по колоната от черни джипове с кюстендилски номера. Посещението в Охрид не е за плескавици и кебапчета (въпреки ,че ще се насладите на страхотни такива).

Следват няколко съвета към хората, които са решили да посетят Охрид, но не са ходили там преди и се чудят най-вече кой път да използват.

На първо място, не забравяйте, че за Македония все още ви е нужна „зелена карта“ на автомобила. Тъй като Македония не е член на ЕС, няма да ви допуснат да влезете без този документ. В зависимост от това кой е застрахователя ви, „зелената карта“ е или безплатна, или струва символична сума. „Армеец“, например, ви дават безплатно „зелената карта“ и тя е валидна до края на срока на валидност на Гражданската отговорност. Други застрахователи, обаче, искат да си платите за издаването. Цените са различни, но се движат в рамките на 18-20 лв. за „зелена карта“, валидна 20тина дни, но може да стигне  цена над 100 лв. за цяла година. Можете да си я извадите освен от офисите на застрахователя ви и във всеки от офисите на брокерите (SDI, I&G и пр.). Издава се на момента и отнема само минути. Ако забравите за „зелената карта“, можете да си я извадите и на самата граница, но там удоволсвието ще струва значително повече. Затова – не я забравяйте.

След това, вие си знаете как да си подготвите автомобила за пътуване, нооооо все пак – разгледайте тази статия, а и целият блог на Цветан Илиев – заслужава си.

По същество за пътуването до Охрид. Ако имате достатъчно мощен автомобил с добро окачване, носите авантюристичен дух или просто искате да разгледате цяла Македония – можете да минете отвсякъде. Ако, обаче, искате да стигнете по най-лесният и най-бърз начин до Охрид – имате само една възможност – през Кюстендил, КПП Гюешево – магистралата от Куманово, покрай Скопие – Тетово и надолу към Гостивар и Охрид. Е, ако сте от Петрич или Гоце Делчев, може би, все пак бихте предпочели да минете директно през южната част на Македония. Но в останалите случаи – това е пътят.

София - Охрид

Вместо пътят през Перник и Радомир, можете да използвате и магистралата до Дупница.

Лично аз минах през Перник и Радомир, но пътят от Радомир до Кюстендил е голяма срамота и, може би, е по-разумно да използвате магистралата до отбивката при Дупница. Но както и да е – до границата положението е ясно.

Имайте предвид ограниченията на скоростта в Македония. В населено място ограничението е 50 км/ч, извън населено място – 80 км/ч. По магистралата е 120 км/ч. Ако използвате някаква навигация, която показва ограничението на скоростта в отсечката, не ѝ вярвайте и си следете внимателно знаците. По целият път имаше „ремонти“ и бяха въведени много ограничения. Слагам думата ремонти в кавички, защото на много от местата ремонтна дейност не тече, но знаците си стоят. Повечето шофьори не се съобразяваха с ограничението 30 км/ч в тези отсечки и масово се движеха със 70-80 км/ч. С изключение на тези отсечки, ограниченията на скоростта се спазваха. Заслужава си да се отбележи, обаче, че такова абсурдно ограничение имаше дори на магистралата, като в продължение на 1-2 километра скоростта беше ограничена от 120 км/ч на 30 км/ч. Ремонт нямаше нито на платното, нито около него. Нямаше и никаква разлика в настилката в този участък. Имайте го предвид.

Задължително е денонощното използване на фарове. Глобата е 45 евро, но това едва ли е голям проблем за водачите от Република България, тъй като така или иначе, и тук е задължително.

Пътната настилка, в по-голямата си част, е поносима, но почти никъде не е истински добра, а на места е ужасяваща. Бях чел блог пост по темата, писан преди 8-9 години. В него се споменаваше, че „Най-добрите пътища в Македония са по-зле от тукашните най-добри, но най-лошите пътища там са по-добри, отколкото най-лошите тук.“ Към 2016 г. това не е така. По пътят от границата до Охрид видях пътища, които никъде тук не съм виждал. И това, при положение, че това е несъмнено най-добрият път до Охрид. Обсъдих го с различни хора, които често пътуват в Македония, както и с местни хора от Охрид.

Първата част от пътя в Македония е от граничния пункт до град Куманово, където започва магистралата. Щом преминете границата има табели за ограничение на скоростта 100 км/ч. Това е някаква шега. Изобщо не им вярвайте. Пътят там не е за висока скорост.

Първото шокиращо пътно изживяване беше в едно от селата преди Крива Паланка (Узем или Жидилово), където веднага след остър завой се оказа, че пътното платно е заето от стадо безнадзорни крави. Животните не пресичаха пътя, а просто се разхождаха по платното. След кратък слалом успяхме да преминем и дори да се разминем с друг автомобил, но това, което имам предвид е – имайте едно на ум. По пътя се разхождат домашни животни, бездомни кучета притичват от време на време (дори през магистралата, където има участъци без ограда в страни от пътя), а освен това е пълно с Юго-та и някакви абсурдни камионетки, излезли от детските ми спомени. Спазвайте си ограниченията и очаквайте изненади зад всеки завой.

Друга особеност, за която е добре да сте подготвени, е изненадващото „изчезване“ на ленти за движение. Многократно ни направи впечатление необозначено изчезване на дясна лента за движение. Тоест – движите се по път с две ленти – вие сте в дясната, лявата е за изпреварване, стигате сляп завой, влизате в него и по средата му вашата лента просто изчезва в мантинела или в „бразда“. Страхотно.

Преди да стигнете Крива паланка си заслужава да посетите Осоговския манастир. Отбивката е в ляво на пътя, около два километра преди града. От Крива паланка продължавате до Куманово, където започва магистралата. За магистралата се плащат пътни такси, които не се различават в делник или празник. За да минете по цялата ѝ дължина от Куманово до Гостивар трябва да платите 8 лева. Таските се плащат на пунктове, които са досадно близо един до друг. След лошият път до Куманово очаквате магистралата с нетърпение, но най-вероятно ще останете разочаровани. В началните ѝ километри положението е плачевно. Има огромни коловози и неравности, а ние имахме късмета да пътуваме в дъждовно време и изживяването беше тип Рали Швеция. Е – без сняг. И, като се замисля… няма много общо. Но разбирате какво имам предвид. Беше интересно изживяване. Но не задължително приятно. Да.

След като си платите първата такса, положението се подобрява значително. Спира да вали, а асфалтът престава да бяга от колелата на автомобила ви. Съветвам ви да си приготвите дребни денари, за да можете да давате точно на пунктовете и да не се бавите повече от необходимото.

На първата „патарана“ при Куманово се плащат 60 денара.

При Миладиновци е разклона за Скопие, който вие трябва да хванете. Има си табели, трябва да внимавате да не поемете към Велес. Можете да се ориентирате по Рафинерията, която е в дясно от пътя. Щом я отминете, значи наближавате разклона. Следващите три пункта са по 40 денара. Единственото място, за което трябва да внимавате да не се объркате е при наближаването на Скопие. Трябва да следвате табелите за Околовръстния път (обиколница), а не да влизате в самия град.

Стигате до Тетово и, без възможност да сбъркате, тръгвате на юг към Гостивар, където магистралата свършва. Самата магистрала става по-тясна, а настилката по-лоша, отколкото е около Скопие, но не създава проблеми. На последните два пункта се плащат по 30 денара.

Колко на често са „патараните“? Достатъчно на често, че да обезсмислят по-високата скорост по магистралата. Преглеждам фискалните бонове от пунктовете:

12:56 ч. – Миладиновци
13:19 ч. – Скопие
13:31 ч. – Скопие
13:38 ч. – Тетово
13:48 ч. – Тетово

Както виждате, има два пункта на 7 минути един от друг… 7 минути. В плейлиста на касетофона ми има песни, които са по-дълги от това…

При Гостивар магистралата свършва и започва живописен, но лош път. Оставащото разстояние до Охрид е малко, но пътят е планински, с големи изкачвания, безкрайни завои и съмнителни участници в пътното движение, за които се чудите дали няма да се разпаднат пред вас преди да ги изпреварите. Хубавото е, че в най-стръмните участъци има по две платна, за да може да се изпреварва по-безопасно. Но не забравяйте – често дясното платно свършва в нищото. Без предупреждение.

Местата, където можете да спрете за кратка почивка в този район от пътя, са един сравнително голям крайпътен комплекс от ресторанти (горе-долу на мястото, където се прехвърля изкачването), който трудно ще пропуснете и Кичево. където има Лукоил на главният път. Повечето от останалите бензиностанции май нямат особено голямо разнообразие от храни и напитки. Повечето дори нямат четка за почистване на прозорците. Тоалетните също са нещо, за което бих ви препоръчал Лукоил.

Излезете ли от Кичево, няма какво да ви обърка по пътя до Охрид.

Остава ви точно толкова време, колкото ви е необходимо да се разберете какво ще направите първо – ще хапнете или ще се разходите покрай езерото.

Охрид

 
3 Коментари

Posted by на март 13, 2016 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Полет 370

Boeing_77740 минути след полунощ на 8 март 2014 г. полет 370 на Малайзийските авиолинии излита от международното летище в Куала Лумпур и се отправя към китайската столица Пекин. Разстоянието, което трябва да прелети, е 4400 км. Около 50 минути след излитането, машината, Боинг 777, осъществява последен контакт с наземния контрол, след което внезапно спира да отговаря на повикванията и изчезва от радарите. На борда се намират 12 членове на екипажа и 227 пътници.

Красимир Стоев, служител в центъра за въздушен контрол – София:

Разбира се, разбрахме за изчезналия самолет още на 8 март. Казаха го по новините. И в интернет прочетохме. … Не, нямаше някакво напрежение сред пътниците. Всички полети се обслужваха нормално. Хората говореха, но то е нормално. Нямаше отказали се да пътуват пасажери. … Е да – веднага се засили охраната. Както си е по правилника. То какво да си помисли човек? Разбира се, всички говореха, че е тероризъм, най-вероятно. Че е отвлечен самолета. Но, пак казвам, нямаше нищо извънредно при нас. Нито на 8 март, нито в последвалите дни. А след това, когато се проточи търсенето, вече и не се говореше специално. Даже се майтапеха някои хора. Както винаги – всяко чудо за три дни, нали? Даже имаше след това случай друг, в Англия имаше повреден двигател на самолет. Не успя да излети. И за него се говореше. … Ами минаха три седмици – никаква следа не намираха от този самолет от Малайзия. Говорехме си с колегите, естествено, всеки ден следяхме как го търсят. Общо взето, всички бяхме на мнение, че се е разбил в океана някъде. То какво друго можеше да е станало? … Да, странно беше, че не могат да го намерят повече от 20 дни. Никаква истинска следа, нищо. Майтапехме се, че е станало като в сериала „Изгубени“. Точно същата история, нали? …

Обстановката на 29 март вечерта беше спокойна. Имаше разкъсана облачност над София, но никакви проблеми с обслужването на полетите. Нямаше закъснения с излитащи полети. В 22:00 кацна полета от Москва. В 22:10 ч. от Мюнхен – на Луфтханза. И последните два за деня бяха в 22:55 ч. – от Барселона и от Виена. … Имаше излитащ полет, да. В 23:00 за морето. Варна и Бургас, да. … Помня, разбира се. Часът беше 22:50. Кулата поддържаше непрекъсната връзка с двата пристигащи полета. Полет 985 за Варна беше на позиция за излитане.

9 минути преди 23 ч. на радарите се появи нерегистриран полет. Движеше се от изток и се намираше над Варна. Вече беше навлязъл в нашето въздушно пространство. Веднага получихме сигнал и от центъра в Букурещ. И там са го засекли в същия момент … Ами знаеше се, да. Не беше чартър. Не беше и някакъв малък частен самолет. Беше голяма машина – Бойнг.

Капитан Иван Николов – летец-изтребител от състава на трета авиационна база Граф Игнатиево:

Минути преди 23:00 ч. на 29 март в Трета авиационна база Граф Игнатиево прозвуча сигнал за тревога. Съобщиха ни, че въздушното пространство на страната е нарушено – нерегистриран полет се движи от Варна в посока София. Наземният контрол отправил команда до полета да се идентифицира и да следва разпоредбите, които ще му бъдат дадени, но радиовръзката на нарушителите мълчала. Излетяхме аз и кап. Георгиев. Два МиГ-29 трябваше да съпроводим нарушителите и да ги принудим да кацнат на летището в Горна Оряховица. Знаехме, че става дума за Бойнг – полетът, обаче, не беше редовен и пилотите мълчаха, не бяха осъществили контакт с контрола. Казаха ни, че редовния полет от София за Варна е задържан на Враждебна. … Донякъде бяхме притеснени, да. Ситуацията беше далеч от нормалната. Нямаше никаква причина полета да не отговаря на въздушния контрол. Но имаше нещо далеч по-обезпокоително. Преди да го пресрещнем, вече бяхме разбрали, че Бойнга се е появил внезапно на радарите – чак когато се намирал над Варна. Нито цивилните, нито нашите бяха разбрали, че нещо се приближава към въздушното ни пространство чак до момента, в който самолета можеше вече да се е разбил някъде във Варна. Въздушният контрол в Букурещ, с който София работи координирано, са засекли полета в същия момент.

Аз водех, кап. Георгиев беше зад мен. Пресрещнахме нарушителя. Съобщихме им, че ще бъдат съпроводени от двата изтребителя от състава на българските Военновъздушни сили до летището в Горна Оряховица, където ще кацнат и ще бъдат посрещнати от служители на „Гранична полиция“. Изискахме легитимация. Както знаете, не получихме отговор. Кап. Георгиев зае позиция пред носа на нарушителите и им подаде сигнал да следват машината му. Аз заех позицията зад опашката. Радиовръзката на нарушителите мълчеше при всичките ни опити да осъществим контакт. Водещият МиГ показа на Бойнга, че трябва да намали височината и да заходи наляво. Нарушителите не се подчиниха на командата и не промениха курса си. Следвахме устава. Съобщих на нарушителите, че ако не следват командите, срещу тях ще бъде използвана сила. Кап. Георгиев възстанови позиция пред носа на Бойнга и повтори командата – слезте 500 метра надолу и заходете наляво. Не последва реакция. Отправих ново предупреждение, че ако не се подчинят ще бъдат свалени. За трети път повторихме командата, след което вторият МиГ премина на позиция зад опашката – под мен. Съобщихме на контрола, че нарушителите не отговарят на радиовръзката и отказват да се подчинят на командите. Поисках разрешение да свалим целта. … Разбира се, как мислите? Самолетът беше с пуснати светлини, вътре светеше – как можеше да се чувстваме? Знаехме, че в него, може би, пътуват стотици пасажери. … Командата беше да изчакаме и да притиснем нарушителя. Кап. Георгиев зае отново позицията на носа, аз се залепих за опашката им. Повторихме командата два пъти. Спокойствието им беше невероятно. Бях сигурен, че самолета е отвлечен от терористи – нямаше никаква друга причина за такова поведение. И, въпреки това, не можех да си обясня какво си представят. Беше ясно, че няма да стигнат до целта си, която и да беше тя – щяхме да ги свалим преди да достигнат голям град. …

Аз докладвах на контрола – бял корпус с две хоризонтални линии – червена върху синя. Знакът на опашката беше CE – също червено и синьо. Бойнг 777. Това, което беше най-странното – по целия корпус имаше много, много засъхнала кал. На някоко места се виждаха ясно петна от ръжда – особено под лявото крило. Машината не изглеждаше като нещо, което би получило разрешение да превозва хора дори в Третия свят. Представих си, че е стоял изоставен години без да бъде ползван и поддържан. Не знам точно – помислих си, че може терористите да са го откраднали преди години и да са чакали да го използват сега. Надявах се, че ако е така, то в него поне няма пасажери. Не исках да си представя, че ще сваля самолет пълен с пътници. … Така е – мислех си тези неща, но знаех, че самолета не е бил откраднат преди години. Всъщност, и двамата с Георгиев знаехме точно кога е бил откраднат самолета – преди три седмици. Върху белия корпус, макар и зацапан с кал, ясно се виждаше надписа – със сини букви, от лявата страна, пишеше Малайзия. До надписа беше поставено знамето им… Докладвах на контрола, че наближаваме Горна Оряховица и съпровождаме полет 370 от Куала Лумпур за Пекин.

***********************************************

Наближаваше 23:30 ч. Бяхме заели позиция около пистата, на която трябваше да бъде приземен малайзийския самолет. На летището беше настъпил пълен хаос. Бяха евакуирани посрещачите, чакащи в сградата на летището, и по-голямата част от персонала, но все още течеше евакуацията на пътниците от редовния полет за Варна. В момента, по-голямата част от тях, просто чакаха натъпкани в автобус на пистата. Не всички бяха изведени от самолета. За капак на всичко, двата пристигащи самолета трябваше да бъдат отклонени за летището в Пловдив, но в създалата се суматоха, пристигащият от Виена екипаж беше започнал маневри за кацане в София и също беше приземен тук. Извеждането на пасажерите от него беше още по-объркано и мудно. Поне полетът от Барселона успя да промени курса си навреме, да се издигне достатъчно бързо и да се отправи към Пловдив.

Съставът ни беше от 15 човека, имахме и трима снайперисти, които що-годе щяха да покриват по-голямата част от периметъра след кацането на самолета. Имаше доста служители на Министерството, но им беше издадена категорична забрана да влизат в периметъра. Преди няколко минути блокираха ръкава на пистата, на която трябваше да кацне обекта и се оттеглиха отново извън зоната. Обстановката беше повече от напрегната – всички стояхме мълчаливи и гледахме предавателя в ръцете на командира – излъчваше на честотата на военните и чувахме опитите на двата изтребителя да установят контакт с капитана на нарушителите. Преди десетина минути изглеждаше, че ситуацията ще се развие далеч от София и без наше участие. Съпровожданият самолет отказваше да отговори на повикванията и не следваше командите, които МиГ-овете му даваха. Момчетата ни си разменяха реплики – „Ще го свалят“, казваше някой. „Ще го свалят, много ясно. Да го чакат да кацне на НДК ли искаш?“, подмяташе друг. Нервен смях от някои от групата. Жорката и Калин си говореха тихо. Обсъждаха какво може да се е случило със самолета през изминалите три седмици. Бяха ни съобщили, че на борда е имало 227 пътника и 12 души екипаж. Дали все още хората бяха в самолета?

Разговорите прекъснаха щом от предавателя се чу гласа на капитана на единия от двата изтребителя:

– Земя, говори Сокол 1. Летим на височина 7200 метра. Отминахме Горна Оряховица. Нарушителят отказва да се подчини на командите да заходи за кацане. Заемаме позиция зад опашката му. Готови сме да свалим нарушителя. Командване, разрешете да открием огън по целта!

Всички разговори бяха спрели. Петнадесет човека бяхме притаили дъх и гледахме като хипнотизирани предавателя. Мълчанието сякаш се проточи минути.

– Сокол 1, тук главното командване. Имате разрешение да свалите целта. Открийте огън незабавно!

– Разбрано, земя! Целта е прихваната.

Поех дълбоко дъх. Огледах останалите момчета. Някои бяха затворили очи. Жоро беше захапал долната си устна и гледаше напрегнато в предавателя. В далечния край някой отмести назад каската си. Всички чакахме, а тишината в радиостанцията проточваше всяка секунда до безкрай. Всеки си представяше какво става в момента в небето на запад от Горна Оряховица. Дали ракетата е освободена, дали в момента самолета лети, горящ към земята. И най-важното – кой се намира в него.

Предавателят изпращя. Ръката ми инстинктивно се стегна. Ново изпращяване. Сигналът беше много лош – шум, свистене и силна микрофония. Това не беше сигнала от МиГ-овете. И тогава чухме гласа – измежду цялото смущение, все пак всички ясно разбрахме думите, казани на английски: „Говори капитана на полет 370! В беда сме! Позволете да кацнем на международното летище София! Превозваме 227 пътника. В беда сме! Позволете да кацнем в София! Намираме се в беда!“.

И сигналът прекъсна. Внезапно, както беше започнал. На пистата се възцари гробна тишина. Всички стояхме със широко отворени очи и зяпнали усти. „Боже, Господи!“, тихо каза някой. Иван бавно вдигна ръка към челото си и се прекръсти. Някои от другите момчета го видяха и също се прекръстиха. Всички мълчахме. Поне десет секунди никой не наруши тишината. Предавателят също мълчеше. Първият, който проговори, беше капитана на изтребителя Сокол 1. Повярвайте ми, дори тогава, докато бях в шок, се възхитих на способността на този летец да възвърне самообладанието си и да говори толкова твърдо.

– Полет 370, говори кап. Николов! Моля, докладвайте ситуацията на борда! Какво се случва на борда ви? Полет 370, моля променете курса и следвайте машината, която ще заеме позиция пред носа ви – заходете за кацане на летище Горна Оряховица! Капитане, потвърдете, че сте получили командата! Край!

Всички чакаха. Отговор от другя самолет не дойде. Изтребителят отново зае позиция пред носа на Бойнга и му даде команда да промени курса си. Курсът не беше променен.

След това избухна хаоса. Всички започнаха да се надвикват в ефира и около нас. МиГ-овете искаха инструкции от земята, докато се опитваха да осъществят отново връзка със самолета. От базата им не знаеха какво да кажат. Заповедта да открият огън по обекта беше отменена. В нашите слушалки избухна взрив от гласове. Водеха се ожесточени спорове. Някои, макар и малцина, смятаха, че Бойнга трябва да бъде свален веднага. Други се изказаха за това да бъде съпроводен до София и да му се позволи да кацне. Повечето, обаче, просто бяха объркани и не знаеха как да постъпят. В 23: 20 ч. с нас се свърза началството и ни даде нареждане, в случай че самолета кацне на летището в София и екипажа откаже да сътрудничи, да сме готови за щурм на машината. В 23:25 ч. се свърза министъра и заповяда в никакъв случай да не влизаме в самолета. Именно в разговора с него, беше съобщено на Командира, че е взето решение самолета да бъде ескортиран до летището в София. Планът, по който се действаше, беше че в случай на отказ да се заходи за кацане на летището, машината ще бъде свалена в полята пред столицата. Разбира се, никой не беше уверен доколко това би могло да се изпълни успешно. Пред нас имаше още повече неизвестни. Не знаехме какво се случва на борда. Нямахме разработен план как да проникнем там, нито знаехме броя на евентуалния враг вътре. Да не говорим, че ако ставаше дума за терористичен акт, терористите явно разполагаха с близо 250 заложници, а самата машина може да е натъпкана с експлозиви.

И аз, също като останалите, разсъждавах какво може да се случва на борда. Капитанът не беше споменал изрично, че полета е отвлечен. Разбира се, това нищо не означаваше. Представих си, че може на борда да има зараза и изтръпнах при мисълта, че може да се наложи да се качим на него. За да е пълна анархията, само няколко минути след като ни беше съобщено, че не трябва да влизаме в самолета при никакви обстоятелства, лично Министъра се обади повторно за да отмени категоричността на забраната и да ни каже, че е нужно просто да изчакаме и да сме готови за конкретни заповеди. Никой не знаеше кой би бил достатъчно компетентен, че да даде каквато и да е заповед в този случай.

В 23:32 ч. видяхме самолетите. Един изтребител водеше, зад него голямата машина, а на опашката й – втория МиГ. Знаехме от предавателя, че през цялото време обекта е държан на прицел, с готовност да бъде унищожен на секундата. Имаше сигнали, че ситуацията се развива добре. Бойнгът намаляваше височина и не се отклоняваше от очаквания курс. Всички бяхме напрегнати максимално. Всеки хвърляше по един поглед към града, към светлините на по-високите сгради, имайки едно на ум. Настъпи момента на истината. Или поне първият такъв – самолетът трябваше да заходи за кацане. Сокол 1 съобщи, че при всяко отклонение от идеалната траектория, нарушителя ще бъде свален. Никой не знаеше дали предупреждението изобщо е достигнало до командването на Бойнга.

Полет 370 от Куала Лумпур кацна на летище София на 29 март в 23:35 ч. Кацането беше изпълнено по учебник – без никакви нарушения на очакваната траектория. Самолетът спря близо до нас – в отдалечения край на пистата. Маневрите спряха. Двигателите изгаснаха. Бойнгът стоеше пред нас. Светлините на борда светеха и всички бяхме готови за развръзката на тази неочаквана мистерия. Бяхме заели позициите си. Имахме радиовръзка със снайперистите. Поредната изненада ни беше съобщена именно от тях – „Пилотската кабина е празна.“ Учудихме се, естествено, но допуснахме, че ако машината е отвлечена, терористите няма да рискуват да бъдат разстреляни в кабината от нашите снайперисти. Командирът направи няколко крачки към самолета с мегафон в ръка: „Говори кап. Стойчев – Специализиран отряд за борба с тероризма! Моля, отворете вратите, но не напускайте машината! Повтарям – не напускайте машината!“. Нищо не се случи. Всички бяхме готови, визьорите ни бяха свалени, предпазителите на автоматите – вдигнати. Командата беше повторена отново. След като нищо не се случи, получихме заповед да напреднем към обекта. Разделени на две групи, започнахме да се придвижваме. Чувството беше зловещо – идеята, че след секунди може да ни взривят всичките беше надвиснала над главата ни. Стигнахме до машината. Командирът отново нареди да се отворят вратите.

И те се отвориха.

Всички дула се насочиха към тях. Не се виждаше никой. По мегафона беше наредено на пилота да излезе на вратата с вдигнати ръце, но никой не се появи дори след третото повторение. Своевременно беше докарана стълба. По радиостанцията се проведе кратко съвещание и се реши, че влизаме. Двете групи щурмувахме едновременно през двата входа. Аз бях трети в групата към опашката. Калин водеше. Видях го как влиза в корпуса и изчезва от погледа ми. Продължих да се катеря, като бях готов във всяка секунда да чуя изстрели. Първите наши бяха влезли и откъм носа. Беше тихо. Ненормално тихо – защо нямаше викове, как така 200 човека стоят тихи в момент, в който на борда им нахълтват тежко въоръжени бойци. И най-вече – защо никой от нашите не казва нищо? Без викове „Чисто!“, без „Лягай на пода!“ – нищо подобно.

Връхлетях на борда с вдигнато за бой оръжие. И спрях. Момчетата пред мен стояха между седалките и дулата на автоматите им сочеха надолу. Аз също свалих моето оръжие. Зад мен влязоха останалите. В другия край на пътеката стояха колегите ни и гледаха към нас. Капитанът явно успя да възстанови концентрацията си пръв. „Пилотската кабина!“, извика и дръпна най близките до него момчета. Видях ги как влизат през отворената врата на пилотската кабина и никак не се учудих, когато чух два гласа да викат едновременно „Чисто!“.

Останалите бавно излизахме от транса. Тръгнахме към предната част на салона. Оглеждах наоколо – по всички седалки имаше дрехи – горнища на анцузи, шапки, якета. На някои места бяха оставени таблети, видях два лаптопа. Книги, вестници поставени в мрежичките пред седалките. От дясната ми страна, на най-близката седалка, имаше оставена преносимата игра на Сони. От нея се носеше музика. Погледнах екранчето – спортен автомобил беше спрял на средата на писта. Съперниците бяха финиширали отдавна, но хронометъра продължаваше да отчита времето от старта на състезателя. Играта беше започната преди 55 минути. Продължихме да вървим между седалките – седалки, в които нямаше нито един пасажер. Момчетата започнаха да говорят. „Какво е това? Къде са всички?“, чуваше се наоколо.

На друга седалка беше оставен iPhone. Загледах се в него. Знаех, че най-вероятно ще ме накажат, но, струваше ми се, че в такава ситуация можеше да се намери обяснение и на това ми поведение. Та кой изобщо можеше да претендира, че постъпва разумно или по правилата в такава ситуация. Току що с очите си бяхме видели как каца самолет без екипаж. Вдигнах телефона и натиснах бутончето. Екранът светна. Виждах последното изпратено съобщение на собственика.

„Мамо, летим над океана. Много ме е страх! Самолетът е в беда!“

Съобщението беше изпратено в 1:40 ч. на 8 март.

 
Вашият коментар

Posted by на март 30, 2014 in Разни

 

Етикети: , , , , , ,

Далекоперспективна схема на софийското метро

Всички обичаме метрото и се интересуваме от неговото развитие.

Благодарение на Интернет Инициативата „Спаси метрото“ можете да видите къде се очаква да стига софийското метро. В не много близко бъдеще.

Схема на софийското метро

Докато чакате метрото да стигне до вас – можете да прочетете и ето тази история – Метро 2033. За следващите 20 години сигурно ще е готово в представения отгоре вид и ако не е протекло от дъжда, ще можем да се наслаждаваме на ядрената зима в него 🙂

 
има 1 коментар

Posted by на март 4, 2013 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , ,

Неподвластните: самодиви, таласъми, змейове и дъга над Младост

Сборник с разкази на Божидар Грозданов

Книгата „Неподвластните“ на Божидар Грозданов не просто я препоръчвам – това е гениално произведение! Без съмнение, най-добрата фантастична творба в съвременната българска литература!

Фен съм на Елена Павлова – книгата й „Сърцето на скиталеца…“ е страхотна, в антологиите има много добри идеи, някои от които развити с добър стил, но разказите, събрани в „Неподвластните“ са направо гениални.

От къде да си купя „Неподвластните“?

Поръчай си я от автора. Пиши на Божидар Грозданов на този мейл: bozhidar[dot]grozdanov[at]gmail.com

Достатъчно е да кажа, че докато я четях, ми се случваше редовно, прибирайки се вкъщи, да се оглеждам през прага дали не ми се е лепнал таласъм, който да се промъкне незабелязан в апартамента. 🙂

А, когато видях Дъгата над Младост (същата, за която направиха дори репортаж по телевизията във вечерните новини, и която можете да видите в края на публикацията), за секунда не се усъмних, че това е могъщият змей от книгата. Изобщо – разказите от „Неподвластните“ са точно това, което искаш от фантастично произведение – да те вдъхновява достатъчно, че да изпитваш физическа тръпка от срещата с описаните в него неща в ежедневието си.

Иначе, книгата включва в себе си пет разказа:

  • Орденът на Свети Георги
  • Торба с вяра
  • Търговци на души
  • Тунелът на мечтите
  • Пропуснатият град
 Разказите са пряко свързани помежду си и разказват за разразяваща се война между съществата от българския фолклор, православното монашество и армията. Надявам се, че звучи достатъчно абстрактно за да грабва вниманието. Възможността да си представите София унищожена от змейове и самодиви струва много повече от символичната цена на книгата.
Има и лоша страна, разбира се. Тя е, че книгата е издадена в жалките 500 екземпляра. По-лошото е, че те все още не са продадени. Разбира се, можете да помогнете с това – купете си я, купете и една за брат си или сестра си. Ако толкова мразите да четете – подарете я на гаджето си – сигурно ще й се стори сладко, че й подарявате „нещо като съвременна приказка“ 😀
И така – разказите са унизително добри (в смисъл, че унижават много от другите неща, които са ми попадали пред очите). Подкрепяйте силните български продукти и чакайте HBO да се докопа до Божидар Грозданов за да видите какво ще стане тогава.
А ако вече сте прочели разказите – имам и бонус новина за вас – още този месец би трябвало да излезе продължението на историята.
And now – now we wait 😉
След "Неподвластните" Дъгата вече е една идея по-плашеща, отколкото красива
* Можеш да намериш Божидар Грозданов и във Фейсбук. Поръчай свое копие от книгата там или просто сподели впечатленията си с автора 🙂
 
Вашият коментар

Posted by на май 2, 2012 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , , ,

Благотворителен отчет: 2011 година

В края на годината е време за равносметки. Също така е време за благотворителност, СМСи, Българска Коледа, усмивки, подаръци и любов.

В такъв момент и аз сядам, и поглеждам назад – към отминалите 12 месеца. Питам се – помогнал ли съм на човек в беда, стоплил ли съм нечие сърце, дал ли съм на гладния поне трохица хляб.

И така – започвам да си спомням и да пресмятам сторените от мен благотворителности през 2011 година.

През 2011 година аз съм дал на:

* Ромката-баба, седяща в мраз и пек пред корпус V на Универистета, която кълне ако не й дадеш пари: 0 лв.

* Ромката-баба, която обикаля около „Швейк“: 0 лв.

* Момичето-скитник, което изглежда и се прави на непълнолетно, а е по-голямо от мен с няколко години и има по-хубави маратонки и музикален плейър от мен: 0 лв.

* Любезният просяк-младеж на площад „Гарибалди“: 0 лв.

* Просещият в стил „молитвено килимче“ ром на ъгъла на „Ал. Стамболийски“: 0 лв.

Досадните младежи-просяци около НДК, разнасящи папки с документи и преследващи гражданите по 100 метра: 0 лв.

* Девойките-бохеми, свирещи на цигулки из центъра: 0 лв.

* Произволни улични-просяци: 0 лв.

Общи разходи за благотворителност за 2011 г.: 0 лв.

Краткият ми благотворителен преглед показва, че благотворителната ми цел минимум за 2011 г. е постигната. На база тези данни, мога да направя анализ и да си поставя конкретни и достижими цели за нивото на благотворителност, която възнамерявам да осъщества през идващата 2012 година.

И ако някои от вас смятат, че  по-човечно би било да зяавиша леко нивата на разходите за такива дейности – то аз бих казал: Дори да крада пари от канчетата на уличните просяци, пак ще съм по-добър човек от Део, който би направил всичко за любовта на живота си.

 
Вашият коментар

Posted by на декември 28, 2011 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , , , ,