RSS

Tag Archives: Футбол

Първите „легионери“ на българския национален отбор

Първият национален отбор на България, в който е трябвало да бъде включчен и Фридрих Клюд

Първият национален отбор на България, в който е трябвало да бъде включен и Фридрих Клюд

Ако приемем, че първият мач, който българският национален отбор по футбол изиграва на 21 май 1924 г. във Виена срещу Австрия, е началото на неговото съществуване, то имаме 90 годишна традиция на международната сцена. Статистиката казва, че най-големите ни успехи са четвъртото място на Световното първенство в САЩ (което повечето от нас помнят), бронзовите медали от Олимпийските игри в Мелбърн през 1956 г. и среброто от Олимпийските игри в Мексико през 1968 г. (които повечето от дядовците ни помнят).

Извън статистиката, броя изиграни мачове и отбелязани голове, обаче, открих една интересна и напълно непозната история от „зората“ на българския футбол. По-точно е да се каже, че това са три истории – историите на първите трима „чужденци“ обличали националната фланелка на България.

За тези 90 години, в националния ни отбор са играли 12 натурализирани футболисти от шест различни държави. Всички добре си спомняме последните деветима – от единствения мач на Драголюб Симонович през 1998 г. до Маркиньос и Чворович, които все още са възможни опции за националния селекционер. Именно сред тези последни имена е и любимецът на феновете Предраг Пажин, абсолютният рекордьор по участия сред натурализираните ни играчи, с 32 мача за „лъвовете“ в периода 2000 – 2004 г.

Историите, които ме впечатлиха, обаче, са тези на първите трима чужденци, пристигнали в България и излизали на терена с цветовете на националния ни отбор. И за тримата няма много информация, и тримата са живели в динамични и романтични времена. Техните истории, особено ако не сме запознати с политическата обстановка в онези години и с характера на футболната игра в първата половина на XX век, може да ни прозвучат твърде нереалистично. На мен ми се сториха изключително увлекателни, а това, че информацията, която е лесно достъпна е повече от оскъдна, прави разказите за тях още по мистични, като оставя на въображението не само подробностите от живота на тези трима спортисти, но дори и техния външен вид.

За да са завършени краските в тези истории, в тях не липсват доза трагизъм и порция вдъхновяващ успех. Сигурен съм, че и на вас ще ви е интересно да разберете, че с екипа на националния ни отбор са играли и тези трима мъже:

Фридрих Клюд

Фридрих Клюд е първият „чужденец“, който играе за България. По произход е немец, но е роден в гр. Киев, който по онова време се е намирал в границите на Руската империя. Когато през 1919 г. властта в Русия преминава в ръцете на „червените“, Клюд бяга от комунистите и отива в Цариград, подобно на много негови сънародници. Там той започва да играе футбол в отбора на „Галиполи“ – отбор, съставен изцяло от руски футболисти, напуснали родината си след революцията. През есента на 1921 г. „Галиполи“ пристигат в България за среща с отбора на Левски (София). Руснаците побеждават с 1:0, като нанасят първата загуба в историята на Левски на международната сцена. След срещата Фридрих Клюд решава да остане в България и запова да играе за отбора на ФК 13 – основоположниците на българския футбол. Когато през 1924 г. е изготвен списъка на първия български национален отбор, немецът Клюд е включен в състава. За съжаление, започват спорове дали ядрото на отбора трябва да е от софийските клубове или от варненските, като варненските клубове не са доволни, че гръбнака на националния отбор е от футболистите на Левски (София). В резултат на тези разправии, Фридрих Клюд отпада от състава.

Все пак немецът дочаква своя час. На 17 юли 1927 г. България играе срещу Турция, като в тази среща Фридрих Клюд излиза титуляр в своя дебют с националната ни фланелка. Срещата се играе на тогавашното игрище на Славия (днес там е болницата на МВР). Двубоят завършва 3:3, но за съжаление, тази първа среща за националния отбор на Клюд се оказва и негова последна. В 25-та минута той е контузен и се налага да бъде сменен.

Клюд остава в България и след това, като я напуска чак след края на Втората световна война. Тогава, по зло стечение на обстоятелствата, комунистиеският режим се установява и в страната, в която е потърсил убежище от него. Фридрих Клюд се установява в Хамбург, където живее до смъртта си.

Карел Буркерт

burkertБуркерт е чех от гр. Бърно, където е обущар и играе като вратар във футболния отбор на своята фабрика. През 1933 г. той пристига в София, като обущар, но впечатлява с футболните си умения и е привлечен в столичния Левски. Буркерт пази под рамката на вратата на „сините“ в седем официални мача и в 20-тина приятелски срещи.

На 1 април 1934 г. България гостува в Белград за приятелска среща с Югославия. За тази контрола Карел Буркерт получава повиквателна и именно той има решаваща роля за победата на нашите с 3:2. Сръбският в.“Време“ пише в статията си за мача: „Българите имат много добър вратар“. В същия месец България трябва да изиграе две важни срещи срещу Австрия и Унгария в квалификациите за Световното първенство в Италия. Всички в екипа на националите са единодушни, че именно чехът Буркерт е най-достоен да пази българската врата. Проблемът, обаче, е че той не е български гражданин и няма право да играе в официални срещи. От ръководството се захващат с разрешаването на административните проблеми, а самият Буркерт е вдъхновен от предложението да играе за националния отбор. Обещани са му документите, които да му позволят да вземе участие в предстоящите срещи, но в нощта преди заминаването за Виена, от МВР му съобщават, че документите не са готови. Скандалът в спортната ни общественост е голям. За капак, нашите губят срамно и двата мача, което допълнително ескалира напреженито сред феновете, вярващи, че Буркерт не би допуснал толкова попадения. От федерацията излизат със специални обръщения в медиите, в които обясняват, че времето не е било достатъчно за издаване на документите, но Карел се чувства разочарован и излъган, и се завръща в родината си. Там е посрещнат с огромен ентусиазъм, тъй като славата му от България го е изпреварила. Вратарят се справя страхотно в Чехия и съвсем скоро получава повиквателна за чешкия национален отбор. За Чехия Буркерт записва 5 мача, като най-впечатляващото в случая е, че той участва на световно първенство през 1938 г. Във Франция Карел Буркерт е втори вратар на Чехия и дори пази в мача срещу Бразилия.

Разказвайки за престоя си в България пред пражките медии, вратарят казва: „Амбицията и условията, при които работих в “Левски”, ме издигнаха на това равнище“. Буркерт умира на 26 март 1991 г.

Амадео Клева

klevaОт тримата герои на разказите ни, италианецът Клева има най-дълга кариера в България. Защитникът играе за Левски (София) от 1942 г. до 1953 г., като записва за сините общо 161 мача.

Клева има българско гражданство и записва две срещи за националния отбор на България в периода 1948-50 г. След международните му участия с националите, Амадео е забелязан от италианския гранд Милан. До трансфер с клуба от родината му, обаче, не се стига по тъжна, но прозаична за онези години причина. Освен като футболист, Клева работи и в кооперация за производство на бутала. Комунистическата власт го набеждава в шпионаж и, без много да му мисли, го изпраща в затвора. Футболистът лежи 1530 дни зад решетките и излиза от там със силно разклатено здраве. Клева се завръща в Италия, където доживява до 1996 г., но прекарва годините си в самота в старчески дом, измъчван от травмите, нанесени му в затвора.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на юли 14, 2014 in Разни

 

Етикети: , , , ,

„Аз съм Златан“

I am ZlatanНе бях фен на Ибрахимович преди да прочета автобиографията му. Не му станах фен и след като я прочетох. Със сигурност, обаче, спечели уважението ми, а самият разказ през почти цялото време задържаше вниманието ми напълно.

Не бих нарекъл разказът вдъхновяващ – поне не по начина, по който вдъхновяват спортните истории, разказани от Иво Иванов, например. Но нямам съмнение, че всеки футболен фен би го прочел с интерес и би намерил в него силно потвърждение за това как спорта може да измъкне от мизерията и престъпността дете, като осмисли живота му и му даде шанс да промени ролята си на аутсайдер, в която го е поставило обществото.

Самата книга потвърждава мнението ми, че Ибрахимович е тъп. Много тъп. Тъп по начина, по който се смята, че са тъпи футболистите. Определено по-малко тъп от Балотели, да кажем. Но достатъчно тъп, при всички положения.

И, същевременно, достатъчно умен за да разкаже историята си толкова интересно. Разказът е „недипломатичен“, като разкрива на читателите не само много проблеми в света на професионалния футбол, но (доста неочаквано за мен) и много проблеми на шведското общество.

За съвременния футбол Ибрахимович е това, което е  Еминем за съвременната рап музика. Израстнал в истинското гето, с тотално разбито семейство, сестра наркоман, баща – емигрант-алкохолик – завладян от болезнена носталгия по Югославия. Самият Ибра е посрещан с неприязън от шведските богаташи още в детските отбори, където тренира. Превърнал се в специалист по кражби на велосипеди… Както споменава: „Ако не бях станал футболист, щях да стана престъпник.“.

И освен историите от квартала на емигрантите ще научите как е измамен при трансфера си в Аякс. Как „някакво бразилче на име Максуел“ се превръща в най-близкия му приятел. Как се стига от това феновете на Интер да го поздравяват с раждането на първородния му син, до това същите фенове да нападат съпругата му, докато шофира. Разбира се, обширната история за най-известната му драма – враждата с „Философа“ Пеп Гуардиола. Къде на терена трябваше да играе Златан и къде „доброто момче“ Меси. Защо, за да бъде продаден на Милан, Ибрахимович повтаряше „Искам да ме продадете на Реал Мадрид. Това е единственото място където искам да играя“. И кои компютърни игри е играел денонощно в мрежата, криейки истинската си самоличност…

Препоръчвам „I am Zlatan“ на всеки, който някога е гледал Златан Ибрахимович и си е мислел „Този е невероятен!“ или „Този е невероятен идиот!“. И в двата случая ще останете удовлетврени от истинския разказ – как точно се е превърнал от крадец на велосипеди в такъв невероятен… футболист. 🙂

 
5 Коментари

Posted by на февруари 23, 2014 in Книги

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Изненадайте се: Българското първенство е интересно

А ПФГ - КласиранеРодното футболно първенство може да не предлага кой знае колко зрелищен продукт, но тази пролет поне съществува истинска интрига за първите места. А ние, футболните фенове, от много време сме свикнали да се задоволяваме с това – вече не очакваме многоходови комбинации или атрактивни финтове – за нас българското първенство може да бъде интересно само на статистика. Точно статистиката прави „А групата“ да изглежда направо вълнуваща в момента.

Докато в Испания Реал (Мадрид) вече има цели десет точки преднина пред втория Барселона, то в България седем отбора са събрани в челото на таблицата с десетина точки разлика.

Предлагам ви да се вдъхновяваме и да си представяме, че българският футбол е станал отново вълнуващ.

Кое може да вдъхнови интерес към българското първенство тази пролет?

Само погледнете кои са се вкопчили в битката за местата, даващи право на участие в европейските турнири:

Лудогорец: Нещо средно между Черноморец отпреди 2-3 години и Литекс – откакто феодалът Ганчев притежава град Ловеч. Отборът от Разград имитира професионално управление и на фона на балъшкия ни футбол – много хора дори им вярват, че градят истински футбол.

Черноморец: Черноморец са нещо като духовните водачи на Лудогорец. Направиха си добър стадион, опитаха се да изнасилят футболната ни реалност, въвеждайки западни практики, което доведе до логичното самоунижение и полуразпад на отбора. Започнаха добре полусезона, като победиха с 2:0 ЦСКА, но най-вероятно, по традиция ще успеят да се свлекат достатъчно надолу до края на първенството.

ЦСКА: Дори да нямаше нищо друго в първенството, заслужава си да го следите само заради комедийната група, в която се превърнаха „червените“ тази година. Талантливите собственици на сметосъбирателна фирма и футболен отбор от Панчарево се погрижиха да осигурят на футболните фенове истинско комедийно зрелище. Все пак – когато повериш управлението на каквото и да е начинание на Чичо Митко и Дуци – обречен си на срам, страдания и подигравки. Убеден съм ,че силното начало на комедията, която започна днес в Бургас, ще бъде надградено и този полусезон ще остане в историята на „червените“ с много емоции.

Левски: И при „сините“ положението е силно откъм драма. Докато феновете се мобилизират за борба за титлата, мустакатият собственик се мобилизира за тежки софри, а новите шефове в клуба май станаха повече от новите попълнения сред футболистите.

Славия: Нищо до момента не ви впечатли достатъчно, че да си пуснете ТВ7 в неделя следобед? Ами тогава вижте Венци Стефанов. Той винаги е интересен. Ето – сега се опитва да построи кооперации в парк Овча Купел, докато активно напада БФС за отлагането на първия кръг от първенството… и всичко това, докато успява да издържа клуба с продаване на мачове. Същински футболен меценат.

Литекс: Последният ми коз. Гледайте Литекс ако сте фенове на турските сапунки. Ловешкият отбор представлява трагичния край на една комедия. Явно старият чифликчия Ганчев има нова любов – китайските автомобили и залезът на Литекс ще се развие тази пролет на фона на ръководството на Христо Стойчков. Хубавото е, че Литекс дори да изпадне в Б група – феновете пак ще се радват и ще празнуват – стига Гришата да отдели някоя хилядарка за традиционната мургава певица и скара.

 
Вашият коментар

Posted by на март 5, 2012 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , , , ,

Бойко Борисов развя Знамето на победата над Видин

Знамето на Победата се вее над Видин!

Г-н Борисов прави много неща. И всички неща, които г-н Борисов прави са важни, фундаментални за добруването на българския народ. А ние не го оценяваме. Построи спортна зала – хората го освиркваха в нея. Построи магистрала – хората го обвиниха, че до момента Тройната коалиция го води по реално построени километри. Дава стадиони на големите футболни грандове – хората пак него обвиняват за мизерията на българския спорт. Гради България – българите мърморят, че живеят бедно.

Неблагодарен, долен народ сме ние. Чак се чудя защо г-н Борисов не ни тегли една майна, а продължава да съсипва здравето и нервите си за тези, които „искат да си живеят в кочината“. Такава отдаденост и такъв характер ни изглеждат чак невъзможни – фантастически.

Ето и аз сега, същинска свиня безобразна, вместо да благодаря на г-н Борисов, че само дето на бесилото не е увиснал за мен и моите сънародници – аз съм тръгнал да хвърлям обвинения към него и да злословя.

Но това е – съдба…

По изборите, зловещо-гениалните PRи на ГЕРБ сътвориха лозунга „Градим България“. Абе мислех си още тогава, че това ми звучи като „Ще строим завод“. То пък се оказа, че реалността далеч надхвърля предчувствията ми. Ето, например, във Видин – ГЕРБ построиха…. не – не завод, опазил Господ. Построиха социализъм.

Да – във Видин от 1999 г. бяха избирани „десни“ кметове. Последният мандат (2007 – 2011) кмет на Видин беше Румен Видов от ГЕРБ. Помните ли „Гарантирано от ГЕРБ“ – онези плакати, на които г-н Борисов се снимаше с всички кандидат-кметове от ГЕРБ ? Е да – тогава Видов беше избран.

Имайте предвид, че преди Видов от ГЕРБ, кмет на Видин два мандата беше Иван Ценов от ОДС. Ценов освен майка му и няколко негови приятели-партньори едва ли някой го харесваше. И въпреки това хората предпочетоха да изберат него за втори мандат пред това да дадат кметското място на социалистите.

Е ето какво успяха да постигнат гаранциите на г-н Борисов. Успяха да направят градоначалник БСП-ар – след 12 години. Името му е Герго Гергов.

За тези, които не са от Видин ще кажа само няколко щриха около „политическата символика“ в центъра на този красив град на брега на Дунав. В самия център на града има две сгради, които частично са запазени във вида си от „царското време“. Те са една срещу друга и имат, може да се каже, почти централно място в архитектурната композиция на видинския централен площад. В едната се помещаваше офисът на земеделците и на фасадата беше закачен голям портрет на Ал. Стамболийски. В другата сграда се помещава офиса на БСП – там пък имаше едно омачкано, мършаво червено знаме.

Офисът на земеделците май замина в небитието. Портретът вече не „краси“ градския център, а фасадата е оставена да се руши. Явно в последните политически събития земеделците са „паднали от борда“.

За сметка на това, „червените“ във Видин са „на гребена на вълната“. Онзи ден, когато минах през центъра, се оказа, че знамето, което в последните години даже май беше изчезнало, се вее гордо, чисто и… по-червено от тениска на ЦСКА над града. Почувствах се като убеден берлински нацист сутринта на 10 май 1945 г. Над града се вее Знамето на победата. И интересното е, че нямам чувството, че победата е спечелена от “ червените другари“. По-скоро тя им беше подарена от г-н Борисов. Подари им я с умелото подбиране на слаби партийни кадри, с умелото генериране на неспособни държавници и адмнистрати с фалшиви дипломи.

Във Видин сигурно ще запомнят г-н Борисов с пристигането му в града с хеликоптер. Така, както си спомнят неговия създател -царят без царство Симеон II, който пристигна във Видин с параход.

И така – над града, който първо с ентусиазъм посрещна „царя-фашист“, след това с плам повярва на генерала-демократ, се вее Знамето на победата.

И ето, аз вместо да празнувам Победата, сега плюя по подаръка на г-н Борисов, отпивам от Кока- Колата си изпод вежди, в сянката на Червеното знаме и чакам следващото грандиозно събитие в „Зала Армеец“ за да освирквам своя благодетел. А утре, когато минавам покрай рушащата се индустриална зона до изхода на Видин, дори ще вдигна поглед от „7 дни спорт“ и с патос ще си изрецитирам на ум:

Ще строим завод,

огромен завод,

със яки

      бетонни стени!

Мъже и жени,

народ,

ще строим завод

за живота!

 
има 1 коментар

Posted by на януари 4, 2012 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Обезоръжете слабашкия футбол!

На всички футболни фенове е ясно, че любимата им игра се е променила доста в последните десетилетия. И това не е задължително лошо. Все пак с голямото комерсиализиране на футбола той достигна до огромна аудитория. Ако преди години дори чрез вестниците е било трудно да следиш всичко за любимците си, то днес можеш да наблюдаваш на живо, и то с доста добро качество, дори срещи от Перуанското и Японското първенство. А всички най-големи първенства се излъчват цифрово, с дълги и подробни обзори преди и след срещите.

И все пак е истина, че в последните години играта загуби голяма част от някогашния си чар. Разбира се, хиляди статии за вината на ФИФА, УЕФА и техните президенти могат да бъдат намерени в мрежата. Аз искам да споделя едно съвсем конкретно мнение – не да анализирам глобалната политика на международните централи.

На първо място, много ме дразни престараването в санкционирането на разиграването на топката след спирането на играта. Само в последната година имаше няколко случая, в които съдиите показваха картони за игра след сигнала, които се оказваха решаващи за развоя на срещата. Да припомням ли безумното изгонване на Ван Перси от Арсенал срещу Барселона? Да – разиграването след сигнал за засада може да доведе до спорни ситуации – един защитник спрял да играе, един не спрял, топката влязла във вратата – претенции и от двата отбора. Хубаво. Но трябва ли да предрешиш една среща за това, че по-малко от 1 секунда след сигнала ти, нападателят не е замръзнал на място, а е отправил удар? Нека съдиите го вземат предвид, както вземат по-незначителните нарушения на играча. Да го предупреждават, че това разиграване го доближава до картон. Но да изгониш нападател за това, че е отправил удар към вратата стотни след съдийски сигнал е дебилно. Тук не става въпрос за случаи, когато се разтакава топката за да се губи време или за някакви „подигравки“ с противника.

И на второ място – защо не са предвидени никакви санкции за бавене на играта чрез симулация на тежка контузия. Това е едно от нещата, които превръщат слабашкия футбол в изключително отблъскваща форма на забавление. Казвам слабашкия, тъй като и големите отбори понякога прибягват до този „тактически приом“, но в българското първенство, а и в по-голямата част от европейските квалификации между треторазрядни отбори, такива моменти изобилстват и понякога изцяло заменят футболната игра. Имам предвид класическите ситуации, в които след всяко докосване между двама играчи единият остава да лежи на игрището, превивайки се зловещо, влизат лекарски екипи, носилки, изнасят го по цяла минута, а секунди по-късно той вече е в игра и влиза в следващото единоборство с неподозирана енергия. Да – за откровени симулации (и то най-вече в нападение) съдиите дават картони. Но за това дебилно бавене на времето, което превръща заключителните части на важните мачове в нещо като глуповата версия на американски футбол, където на една минута игрово време се падат три минути суетене, никой съдия никога не санкционира очевидните симуланти.

А това води до обезсърчаване на феновете и до понижаване на стойността на самите футболисти. Защото в нормалните първенства резултат се пази с добра защита, а не с безкрайно търкаляне по игрището в отчаяно чакане да изтекат последните 15-20 минути от мача.

 
Вашият коментар

Posted by на август 5, 2011 in Разни

 

Етикети: , , , , , , , ,

Не събирайте идиотите в „Б“ и „Г“

В днешния брой на „7 дни спорт“ е публикуван материал на един журналист от Спортлайн.бг, Владимир Зарков, Статията е озаглавена „Съберете идиотите в „Б“ и „Г“. Можете да я прочетете тук. 

Ясно е, че авторът е търсел „по-скандално“ заглавие и стил за статията си, но все пак някои негови тези са доста неприемливи ако претендираш, че изказваш сериозно мнение по въпроса за справянето с футболното хулиганство. Ако просто си „чешеш езика“ – можеш да пишеш и такива статии.

Много неща, които Владимир Зарков е написал са верни, но генералната му постановка е тотално сгрешена.  Решението е съвсем различно – НЕ СЪБИРАЙТЕ ИДИОТИТЕ В СЕКТОРИ! ИЗОБЩО НЕ ГИ ПУСКАЙТЕ НА СТАДИОНА!

Не зная Владимир Зарков колко често ходи на стадиона, нито кои сектори посещава. Аз ходя в „Б“. Много мои приятели ходят в „Б“. И аз не искам да събират някакви идиоти в сектора, в който ходим. Имам приятели и от онези другите – дето ходят в „Г“. И при тях не искам да събират някакви идиоти. Не за друго – просто тези идиоти ще вземат да направят някаква идиотия…

Така, както го е написал Зарков, дори ми звучи все едно някой (полицаите, кмета на София, Тодор Батков или Дучето) ще вървят по улиците на София и ще събират идиоти само и само да ги заведат на стадиона и да ги натикат в „Б“ или „Г“.

Да – проблеми се случват. Сблъсъци има и на откриването на LIDL. Да вземат и някои от по-агресивните пенсионери да ги „съберат“ в секторите. Явно за Владимир Зарков феновете, които веят знамена, подготвят хореографията, пеят за любимците си са идиоти. „Нормалните фенове“ са тези, които седят на стадиона и пият бирички с баща си и дядо си.

Много е хубаво да виждаш на стадиона цели семейства, които се забавляват заедно с любимците си. Ясно е, че за това трябва да се оправят базите и да се подобри сигурността на стадиона. Но пак казвам – сигурността ще се подобри когато не пускаш идиоти на стадиона, а не когато ги затваряш в отделен сектор като в зоопарк.

Момчетата и момичетата, които ходят в „Б“ и „Г“ не са беззъби, безбуквени и вечно пияни лумпени. Това са младежи, които обичат футбола и се забавляват с приятелите си на стадиона. Владимир Зарков явно не е от тях. Той иска да удари две-три бири в „А“ или „В“ и след това да напише следващото си прозрение за това „как ще се оправи футбола в България“.

 
Вашият коментар

Posted by на юли 26, 2011 in Разни

 

Етикети: , , , , , ,